Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Като ви запознавам с артелчика, нека кажа и какво бе мнението на войниците.
Нашите не обичаха много тия кашавари. Все им имаха зъб. Не можеха да им простят, че се хранят преди нас! Че се хранят по-добре от нас! Че не хранят червеите като нас! Без да се ползуваха с лошо име, не се ползуваха и с добро. Да кажеш, че си артелчик, значи да кажеш, че почти никой не те обича.
Все пак, колкото сравнително лека и да бе прехраната ни в Румъния, много зависеше и от него. Имаше пъргави, способни, просто родени за артелчици, както имаше родени за строеваци, както имаше и готвачи, които готвеха тъй вкусно, че да си оближеш пръстите! (Да има отнякъде малко вода, че три дни не сме се мили!)
Ако тоя род „нестроеваци“ не се ползуваше много със симпатиите на войниците, всяка рота имаше един любимец. И той бе водарят!
А! Водарят! Имаше защо да го обичат. Ако храната се забави, а тя идваше през нощта, ядва се. Но да се забави водата! А тя идваше във всяко време — и в бой, и на почивка.
Без храна все пак може да се изтрае, но няма по-убийствен враг от жаждата. Мори и не пита.
Нашият, ротният водар Иван Веков от Долна Кремена, Врачанско, заслужено носеше службата си на истински строевак. С дълги мустаци, среден ръст, малко понатежал от умората, бе неуморим доставчик на тоя безплатен елексир.
— Добре, Иване!
— Ще се старая, господин поручик!
И в другите роти положението бе същото. А имахме един Колю… Чий Колю? Как тъй чий? Колю! Имахме един Колю, който, сам ротен водар, бе старши на водарите. Героична, легендарна и символична личност. С една дума — водар!
Бог да ви поживи, водари, загдето намирахте тъй бързо най-бистра и най-сладка водица. И вас, и кончетата ви да поживи. Ама защо буретата не бяха малко по-големшки? Там бе нашата болка. Но тая бе и вашата болка!
Живейте строеви другари, водари!
Всичко отстъпва. Тук-там някое и друго куполно оръдие стреля и пожертвувано, едва спасява от пожертвуване прислугата си.
Майстори са това, русите. Има какво да се поучим от тях. По пътя ни напред — по осем-десет, пет-шест, двама-трима пехотинци стрелят до последния момент и дразнят ротите. Дават възможност на отстъпващите да се закрепят на по-здрава позиция, гдето ще ни посрещнат.
На много места, доближили ги, те се предаваха и то почти винаги с едни и същи думи:
— Заспахме, не видях кога съм заспал!
— Какъв заспал бе! Нали стреляше!
Както и да е, те бяха вестителите. Далечните, откъслечни предвестници на руското разложение, руската революция, руската държавна и народностна катастрофа!
Не може обаче да им се отрече, напротив, трябва да бъдат възхвалени за упоритостта, храбростта, геройството и кавалерството.
Малко по-късно, след десетина дни, когато бяхме в едно село, покрай нас бяха прекарани няколко стотин пленника. Обърнал се към нас, един руски войник произнесе гласно:
— 41 пехотен полк от първа софийска дивизия!
— Откъде знаеш, че сме от първа дивизия — запитах, като спрях колоната.
— Как да не зная — отвърна той, — щом бяхме пленени, веднага попитахме, защото искахме да узнаем коя е дивизията, която ни разби!
Също към последните дни на годината, една привечер, когато полкът се движеше в линия взводни колони и можехме да видим отново събрани ротите и дружините, войниците почнаха да викат:
— Я гледай! Я гледай!
Вдясно от нас се мярна един ескадрон, ето втори, дивизиони, полкове. Цяла конна дивизия, командувана от генерал Голц. Каква незабравима, величествена гледка представляваше на откритото равно поле тая гъста конна маса, тия бляскави полкове — два германски, с пики, три български — 3, 6 и 9 от бляскавата, славната дивизия на прославения генерал Колев, нашата кавалерийска гордост, следвани от конната батарея на легендарния вече капитан Векилски. Всички се движеха в пълна тишина и ред — хора и коне — подравнени като на парад, за преглед от корпусния, армейския, от самия — бляскав хусар генерал-фелдмаршал фон Макензен, нашия тук командуващ.
Но нямаше нито корпусния, нито армейския, нито самия Макензен.
Тоя парад бе за нашите очи, за нашите души.
Тая картина бе картина от Великото време.
Нова година! Да е честита! Всички сме далеч от своите, но близки до другарите и тая близост е тъй приятна, тъй насърчителна.
Целият полк бе строен и поздравен от полковия и от бригадния.