Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Питър ме изгледа за потвърждение и аз едва доловимо кимнах.
– Да, сър – изрекохме в един глас.
Между нас съществуваше почти телепатична връзка. Стига аз да мислех и за двамата.
После ни пратиха в стаята на икономката. Тя бе неомъжена жена, на средна възраст и основното, което помня от нея, са намусената уста и мътните, потънали в тъмни сенки очи. Никога не се знаеше какво точно мисли и настроението ѝ се определяше по краищата на устните. Дори когато се усмихваше обаче, което бе рядко, те пак висяха надолу.
Чакахме цяла вечност, докато тя изготви досие за всеки от нас. После ни каза да се съблечем. Питър го стори без особени притеснения, но аз се боях да не получа ерекция. Не че в икономката имаше и капка сексуална привлекателност, но проклетото нещо винаги можеше да реши да щръкне от само себе си.
Тя ни огледа внимателно, предполагам, за отличителни белези, сетне прерови главите ни за гниди. Явно не откри такива, но каза, че косите ни са твърде дълги и трябва да се острижат.
После дойте ред на зъбите. Тя отвори устите ни и с късите си набити пръсти, носещи горчив вкус на дезинфектант, опипа вътрешността им. Сякаш бяхме животни, изкарани за продан на пазара.
Ясно си спомням разходката по коридора до банята. Чисто голи, притиснали свитите на топка дрехи пред себе си и подбутвани отзад да бързаме. Не знам къде са били другите деца по това време, вероятно на занятия, но съм доволен, че никой не ни видя, защото беше унизително.
Влязохме в голяма поцинкована вана, с няколко пръста топловата вода на дъното. Под бдителния взор на икономката трябваше да направим пяна с груби калъпи карболов сапун и старателно да се изтъркаме един друг. Това бе първият и последен път в Дийн, когато съм делил ваната само с още един човек. При ежеседмичното къпане обикновено влизахме по четирима наведнъж, все в същите петнайсетина сантиметра вода. Тъй че това си беше истински лукс.
Спалнята на момчетата заемаше първия етаж на източното крило. Дълго помещение, с наредени покрай стените легла. Високи сводести прозорци в двата края и по-малки, правоъгълни прозорци, опасващи външната стена. По-късно, през пролетта, през тях щеше да прониква слънце и топлина. Но днес обстановката бе унила и потискаща. Питър и аз получихме две съседни легла в дъното. Докато отивахме до тях, забелязах, че всички останали са акуратно оправени, с изпънати завивки, а под всяко има малка брезентова торба. Върху куфара ни, стоящ самотно на пода, също имаше две празни такива торби. Институцията не предлагаше гардероби, чекмеджета или нощни шкафчета. Всъщност, както скоро установихме, питомците изобщо не се насърчаваха да трупат лични вещи. Нито да поддържат връзки с миналото си.
– Можете да прехвърлите съдържанието на куфара си в предоставените ви торби – рече появилият се след нас господин Андерсън. – Те трябва да се намират по всяко време под долния край на леглата ви. Ясно?
– Да, сър.
Всичко в куфара ни се оказа систематично сгънато от някого. Аз отделих своите дрехи от тези на Питър и напълних двете торби. През това време той седеше на ръба на леглото и прелистваше единственото нещо, останало като спомен от баща ни – колекция, започната от него още преди кампанията срещу цигарените реклами. Нещо подобно на филателен албум, но върху страниците, вместо пощенски марки, бяха залепени картончета от десетки различни марки цигари. Някои носеха екзотични имена като „Джойстик“, „Пасинг Клауд“ или „Джулепс“. Ярки цветни картинки, глави на млади мъже и жени, смучещи в екстаз тютюневите тръбички, които един ден щяха да ги убият.
Питър никога не се уморяваше да ги разглежда. Предполагам, че албумът бе по-скоро мой, отколкото негов, но нямах нищо против да му го отстъпя, виждайки, че шарените картончета му дават някаква директна връзка с нашия баща.
Аз самият изпитвах далеч по-силна връзка с майка ни. Пръстенът, получен от нея, бе като символичен талисман, бдящ над моя живот. Дори Питър не знаеше, че го притежавам. Той не умееше да си държи устата затворена и спокойно можеше да избъбри тайната ми пред някого. Затова го държах скрит в чифт свити на топка чорапи. Подозирах, че тъкмо предмет като него е много вероятно да бъде конфискуван или откраднат.
Трапезарията се намираше на първия етаж и именно тук, след края на учебните занятия, видяхме за пръв път останалите деца. Общо около петдесет на брой. Момчетата обитаваха източното крило, момичетата – западното. Естествено, всички ни оглеждаха с любопитство. Те живееха тук отдавна, а ние бяхме зелени новобранци, при това католици. Не че го пишеше на челата ни, но останалите сякаш го знаеха и то ни разделяше от тях. Никой не искаше да говори с нас. Освен Катрин.