![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Искаш ли да ти донесат диня? – опита своя шанс Хюрем.
Тя не отговори и този път. Благоволи само да кимне с глава. И това не искаше.
– Тогава се гушни в скута на Шетарет да ти разкаже някоя приказка. Че и ние да послушаме.
Както си седеше на пода, негърката моментално смени позата и направи място в скута си за Михримах. Момичето обичаше нейните обятия. Това беше едно от четирите й любими места за сгушване. Най-много обичаше майчините прегръдки. Сетне – бащините. На Мерзука и на Шетарет. Всички притежаваха различни ухания. Свиеше ли се в тях, тя отпускаше глава на гърдите им и ги поемаше с дълбока въздишка. Ароматът на любимите хора я правеше по-щастлива, чувстваше се по-сигурна. И особено като заспиваше, сгушена между огромните, меки като възглавници гърди на Шетарет калфа, упоена от специфичния й аромат.
Останалите в стаята знаеха, че Михримах не би могла да откаже на предложението да се гушне в бавачката си, за да чуе някоя приказка.
Наистина, всички умираха да чуят импровизираните истории на Шетарет. Даже Хюрем понякога, когато нямаше работа, питаше „И после?“ очаквайки с интерес какво ще се случи по-нататък. Колко пъти прислужниците виждаха как Хюрем, заслушана в приказката на Шетарет, тайничко бърше насълзените си очи и се преструваха, че не са я забелязали. Ей сега и Михримах щеше да скочи и да се хвърли на врата на черната като катран Шетарет: „Разкажи ми, разкажи!“
Но момиченцето направи нещо съвсем неочаквано. Отдръпна се от майка си. Качи се на ниския перваз на прозореца и седна там.
– Не искам... да ми... разказва!
– Защо, птиченце мое? Ти толкова много обичаш приказките на Шетарет?
– Нейните приказки, до една, са лъжи!
Всички се стъписаха.
Хюрем се обърна изненадана към дъщеря си, Мерзука си убоде пръста с иглата. С натежала душа взе да го смуче.
Изуми се и Шетарет калфа, че някой нарича приказките й „лъжи“.
– Абе... – подхвана, но така и не успя да продължи. Накрая все пак попита: – Коя от тях е лъжа, хубава моя султанке? Тази за Гюлпембе и Принца от планината Каф ли? Или Ай Едже? Или за Великана с дългите уши и Караолан?
– Всички, всички са лъжа! – избухна Михримах. – Ето, момичетата не можели да стават като Едже! Все синовете са ставали падишах! Затова принцовете били по-важни!
Хюрем остави ръкоделието си и се втурна към дъщеря си, която от прозореца мяташе в стаята мълнии и огън и беше вече на път да се разплаче.
– Кой ти наприказва такива работи?
Момиченцето посочи с пръст към дойката си.
– Есма! – викна Хюрем, след което махна с ръка: – Излезте! Оставете ни сами!
Всички бързешком се изнизаха навън. Хюрем притисна дъщеря си до гърдите, погали пламналата й глава и каза:
– Принцовете са важни, но цената на принцесите султанки съвсем не е по-малка, скъпа моя!
– Въобще не е така! Принцът става падишах. А принцесата? Падишаха управлява страната. А какво прави принцесата?
Майка й се замисли, погледна я. Михримах сякаш отново долови в очите й просветващите жарки пламъчета.
– И принцесите управляват, хубавице моя! – прошепна в ухото й - Управляват мъжа, който управлява страната!
Без малко да добави: „Плюс това принцесите живеят много по-дълго от принцовете“, но успя да го преглътне.
„Все пак думите ми ще се забият някъде в мозъчето на Михримах“ – помисли си тя и повтори:
– И принцесите управляват, хубавице моя! Те управляват мъжа, който управлява страната!
НЯКЪДЕ В ЙОНИЙСКО МОРЕ
Блъснаха го в мрачна бездна. Грамадната врата зад гърба му се затръшна. Падна някъде, сви се уплашен на топка. След малко надигна глава, озърна се. Навред – непрогледен мрак! И тази тишина... Тази гробовна тишина. „Какво е това място? – се запита. – Затвор! Това е моят затвор. Затворът, в който ме погребаха!“
След време свикна с тъмнината. Тишината обаче го побъркваше. Не се долавяше никакъв звук, не се чуваше никакво прошумоляване. Опита да различи нещо с поглед, каквото и да е... Напразно. Краката му бяха приковани във вериги. Просна се на пода.
Колко ли време беше минало? Нямаше представа. Стана, простря ръце напред в мрака и запристъпва със ситни крачки, толкова ситни, колкото му позволяваха синджирите. Плаха, колеблива крачка, после пак, още една... Що за място беше това? Нямаше край. Бяха го хвърлили в някаква тъмна бездна без стени. Усещаше единствено студа, влагата и мрака. Вървеше все направо, но като разбра, че няма да стигне до някакъв край, се обърна надясно. Отново протегна ръце напред. Запристъпва пак бавно-бавно с надеждата да открие някаква стена. Една крачка, още една... После три, пет, десет... После обърка броенето. Най-сетне ръцете му опряха в нещо мокро, плесенясало, отвратително. Стена. Осени го мисълта: „Вероятно това е някакъв дълъг коридор“. Изненада се. „Но защо? Защо ме държаха най-напред в тясната килия, а сега ме хвърлиха в това място без начало и без край!?“ Още не знаеше, че от този ден нататък щеше да си задава може би милион пъти все същия въпрос и милион пъти щеше да остава без отговор.