Крахът на титаните [bg]

Не можеше да е сигурна, че Били е жив. Може да беше убит през последните няколко дни или през последните няколко часа. Преследваше я споменът за деня, когато в Абъроуен се получиха телеграмите — изкривените от страх и мъка лица на жените, лица, които вечно щяха да носят жестоките белези от научените този ден вести. Етел се срамуваше от себе си, задето е щастлива, че Били не е сред загиналите.

Телеграмите продължаваха да пристигат в Абъроуен. Битката при Сома не завърши през онзи първи ден. През юли, август, септември и октомври британската армия хвърляше младите войници през ничията земя, за да паднат, покосени от немските картечници. Вестниците отново и отново тръбяха за победи, обаче телеграмите разказваха друга история.

Както през повечето вечери, Бърни седеше в кухнята на Етел. Малкият Лойд харесваше „чичо“ Бърни. Обикновено сядаше на коленете му, а Бърни му четеше на глас от вестника. Детето надали разбираше какво означават думите, но явно му беше приятно. Тази вечер обаче по някаква причина Бърни беше напрегнат и не обръщаше внимание на Лойд.

Милдред слезе с един чайник.

— Заеми ни лъжица чай, Ет — помоли тя.

— Вземи си, знаеш къде е. Не искаш ли чаша какао вместо чай?

— Не, благодаря. От какаото пърдя. Здрасти, Бърни, как е революцията?

Бърни с усмивка вдигна поглед от вестника. Харесваше Милдред. Всички я харесваха.

— Революцията се отлага за малко.

Милдред сипа листенцата чай в чайника.

— Някакви вести от Били?

— Не и напоследък — отговори Етел. — А ти?

— Нищо от няколко седмици.

Етел взимаше пощата от пода на антрето всяка сутрин и затова знаеше, че Милдред често получава писма от Били. Предполагаше, че това са любовни писма — защо иначе някое момче би писало на наемателката на сестра си? Милдред очевидно отговаряше на чувствата му — редовно се интересуваше има ли новини от него и преднамерено небрежният тон не можеше да прикрие тревожността й.

Етел харесваше Милдред, ала се чудеше дали осемнадесетгодишният Били е в състояние да вземе двадесет и три годишна жена с две деца. Вярно, че той открай време беше изключително зрял и отговорен. Пък и можеше да остарее с още няколко години до края на войната. Както и да е. Единственото, което Етел искаше, бе той да се върне у дома жив. След това нищо друго нямаше особено значение.

— Името му не е в списъка на загиналите в днешния вестник, слава Богу — каза тя.

— Питам се ще получи ли отпуск.

— Замина едва преди пет месеца.

Милдред остави чайника.

— Етел, може ли да те питам нещо?