Крахът на титаните [bg]

Съблече палтото, легна и разтвори крака. Григорий се настани до нея и я прегърна. Хубавото и умно лице на жената беше набраздено от умора.

— Мм, толкова си силен — каза тя.

Григорий галеше нежната й кожа, но всяко желание го беше напуснало. Цялата сцена беше твърде жалка — празният магазин, болният съпруг, гладните деца и фалшивото кокетничене на жената.

Тя разкопча панталоните му и хвана омекналия му член.

— Искаш ли да го смуча?

— Не — отвърна Григорий, седна и й подаде дрехата. — Облечи се.

— Не можеш да си получиш хляба обратно — уплашено рече жената. — Вече е почти изяден.

Той поклати глава.

— Какво се е случило с вас?

Жената облече палтото и го закопча.

— Имаш ли цигари?

Григорий й даде и също запуши.

Тя пусна кълбо дим и каза:

— Имахме магазин за обувки, високо качество на разумни цени, за средната класа. Съпругът ми го бива в търговията и живеехме добре. Но в този град никой, с изключение на благородниците, не е купувал обувки от години — завърши тя горчиво.

— Не можехте ли да работите нещо друго?

— Да. — Очите на жената проблеснаха гневно. — Ние не седнахме да приемаме безпомощно съдбата си. Съпругът ми установи, че можем да снабдяваме армията с качествени ботуши на половината от дотогавашната цена. Всички малки фабрики, които снабдяваха нашия магазин, бяха отчаяни за поръчки. Мъжът ми отиде в Комитета по военната индустрия.

— Това какво е?

— Не си бил тук известно време, нали, господин старшина? Днес всичко, което работи, се управлява от независими комитети, понеже правителството е съвършено некомпетентно и нищо не върши. Комитетът по военната индустрия снабдяваше армията. Или поне така беше, докато Поливанов беше министър на войната.

— И какво се обърка?

— Получихме поръчката, съпругът ми вложи всичките си спестявания, за да плати на производителите и тогава царят уволни Поливанов.

— Защо?

— Поливанов допускаше в комитета избрани от работниците представители, затова царицата реши, че може да е революционер. Както и да е, поръчката беше отменена. А ние се разорихме.

Григорий отвратено тръсна глава.

— А аз си мислех, че само командирите на фронта са безумци.

— Опитвахме какво ли не. Мъжът ми беше готов да раби всичко — келнер, шофьор, строител пътищар, обаче никой не взема работници. И после от тревоги и глад той се поболя.

— Значи сега ти правиш това.

— Не ме бива особено. Но някои мъже са добри, като тебе. Други…

Тя потръпна и отклони поглед.