Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Чичо Джон бръкна с пръсти в джобчето за часовник и измъкна от него една сдиплена мръсна банкнота. Той я разгъна и я показа на бащата.
— Пет долара.
— Да не си ги откраднал? — попита бащата.
— Не, мои са. Скрих ги.
— Какво, тогава парите са си твои.
— Да, но нямам право да ги крия.
— Аз не виждам в това никакъв грях — каза майката. — Парите са твои.
Чичо Джон бавно заговори:
— Не е там работата, че съм ги скрил. Важното е за какво съм ги скрил. За да се напия. Знаех, че някой ден ще ми бъде толкова тежко, че ще трябва да се напия. Мислех, че още не е дошъл този ден… А ето че проповедникът отиде в затвора, за да избави Том.
Бащата отново закима, после наклони глава встрани, вслушвайки се внимателно в думите на Джон. Рути, пълзейки на лакти, се приближи като кученце; Уинфийлд я следваше. Роуз от Шарън изчопляше едно дълбоко оченце от един картоф. Вечерният здрач се сгъсти и стана още по-син.
Майката сухо каза:
— Не разбирам защо трябва да се напиеш, щом проповедникът е избавил Том.
— Не знам. Много ми е тежко — тъжно продължи чичо Джон. — И тъй просто стори това. Направи крачка напред и каза: „Аз съм виновният.“ И го прибраха. А аз ще отида да се напия.
Бащата рече, поклащайки глава:
— А защо трябва да се приказва за това? Ако бях на твое място, щях да отида да се напия, без да приказвам много-много.
— Можех да изкупя греха си, а не се възползувах от случая — все тъй тъжно продължи чичо Джон. — Трябваше да сграбча здраво този случай, а аз го изпуснах… Слушай! Ти имаш пари. Дай ми два долара.
Бащата неохотно пъхна ръка в джоба си и извади кожената си кесия.
— За да се напиеш, седем долара не са ли ти множко? Какво, да не си решил шампанска вода да си поръчаш?
Чичо Джон му подаде петте си долара.
— Аз и за два мога да се напия. Не ми трябва да си навличам още един грях — прахосничество. Каквото имам у себе си, това и ще похарча. Винаги съм правил така.
Бащата взе мръсната банкнота и даде на чичо Джон два сребърни долара.
— Вземи — каза той. — Щом трябва, значи, трябва. И никой не бива да ти дава акъл.
Чичо Джон взе двете монети.
— Не се сърди… Нали знаеш, трябват ми.
— Зарежи тая работа — каза бащата. — Ти си знаеш най-добре дали наистина ти трябват.
— Цяла нощ имам пред себе си — как иначе ще я понеса? — рече чичо Джон. Той се обърна към майката:
— Нали не ми се сърдиш?
Майката не вдигна глава.
— Не — тихо отвърна тя. — Не… Върви…
Чичо Джон стана като окаян самотник, закрачи напред и се скри в полумрака. Той излезе на шосето и го прекоси край бакалницата. Като се приближи до вратата със защитна мрежа, той свали шапката си, запокити я в праха и обзет от пристъп на самоунижение, я стъпка с крак. И смачканата черна шапка остана да лежи в праха. Като влезе в бакалницата, той се упъти право към полиците, където зад една телена мрежа стояха бутилки уиски.
Бащата, майката и децата гледаха след чичо Джон. Роуз от Шарън изразяваше негодуванието си, като не вдигаше очи от картофите.
— Бедният! — каза майката. — Може би трябваше… но не… За пръв път виждам човек да се погубва така.
Рути се обърна в праха на една страна, за да се доближи до Уинфийлд, притегли го до себе си за ухото и му зашепна:
— Сега ще бъда пияна. — Уинфийлд прихна и веднага здраво стисна устни. Сдържайки дъха си, за да не избухнат в смях, морави от напрежение, децата изпълзяха зад палатката, скочиха на крака и с крясъци побягнаха с все сила. Те се скриха сред върбите и там дадоха воля на смеха си. Рути разкриви очи, затича насам-натам, залитайки ту на една, ту на друга страна, и изплези език. — Аз съм пияна — рече тя.
— Виж! — извика Уинфийлд. — Виж ме, аз съм чичо Джон. — Той замаха ръце и изду бузи; и се въртя като пумпал, докато му се зави свят.
— Не! — викна Рути. — Ето как трябва! Ей така! Аз съм чичо Джон. Аз съм съвсем пияна.
Том и Ал тихо вървяха сред върбите и изведнъж видяха разлудувалите се деца. Беше вече тъмно. Том се спря, вглеждайки се в децата.
— Та това са Рути и Уинфийлд. Какво ли им има? — Том и Ал се приближиха. — Да не сте полудели? — попита Том.
Децата прекъснаха играта си и се смутиха.
— Ние… ние играем — каза Рути.
— Ама че глупава игра — рече Ал.
Рути дръзко му отвърна:
— Не е по-глупава от другите.
Ал отмина, казвайки: