Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Някакви черни точки по снега като възли на конец започваха от вратата на манастира и се виеха с прекъсвания по нанадолнището, показвайки местата, където братята разчистваха пъртината. От стъпките около вратата снегът беше започнал вече да се топи. Бързо заизкарваха мулета, завързваха ги за халките в стената и ги товареха; затягаха нанизи със звънци, нагласяха товари и гласовете на конярите и ездачите звучаха мелодично в ясното утро. Някои от най-ранобудните бяха поели вече пътя си и по върха, край тъмното езеро до манастира и по нанадолнището, по което се бяха изкачвали предния ден, се движеха дребни фигурки на хора и мулета, които изглеждаха още по-миниатюрни в сравнение с окръжаващото ги величие.
Те вървяха под ясните звуци на звънчетата и приятната хармония на разговорите.
В снощната трапезария нов огън, струпан върху перестата пепел на стария, осветяваше скромна закуска от хляб, масло и мляко. Осветяваше и куриера на семейство Дорит, който приготовляваше закуската на своите хора от чай и някои други припаси, които бяха взели със себе си, главно за прехраната на придружителите и многочислената прислуга. Мистър Гауън и Бландоа, парижанинът, които бяха закусили вече, пушеха пури и се разхождаха нагоре-надолу край езерото.
— Гауън, а? — промърмори Тип, иначе Едуърд Дорит, ескуайър, като прелистваше книгата за туристите след излизането на куриера. — Та това е име на куче, друго не мога да кажа. Ако си струваше труда, бих му сплескал фасона, за негово щастие обаче не си струва труда. Как е жена му, Еми? Предполагам, че знаеш. Ти обикновено знаеш тези работи.
— По-добре е, Едуърд. Но те няма да си тръгнат днес.
— О, няма да си тръгнат днес? И това е за негово щастие, иначе бихме могли пак да се счепкаме с този тип — каза Едуърд.
— Тук намират, че ще е по-добре за нея да полежи спокойно днес и да не се изморява и друса по неравното нанадолните до утре.
— Напълно съм съгласен. Но ти говориш, като че ли си я навестявала. Да не би (няма я мисис Дженеръл), да не би да си се върнала към старите си навици, Еми?
Той й зададе въпроса, като хвърли лукав и изпитателен поглед към мис Фани и баща си.
— Само влязох да я запитам дали мога да й услужа с нещо, Тип — каза малката Дорит.
— Няма нужда да ме наричаш Тип, Еми, дете мое — отвърна младежът навъсено. — Това е стар навик и ще е по-добре да го изоставиш.
— Изпуснах се, мили Едуърд. Просто забравих. Някога това беше така естествено, та и сега ми се видя, че е най-подходящата дума.
— О, да — намеси се мис Фани, — естествена и подходяща дума, и някога и така нататък! Глупости, момичето ми! Отлично зная защо проявяваш такъв интерес към мисис Гауън. Само мене не можеш да заблудиш!
— Нито ще се опитвам, Фани. Не се сърди.
— О, да се сърдя ли? — отвърна младата дама и махна с ръка. — Просто нямам търпение (и това беше наистина така).
— Моля ти се, Фани — каза мистър Дорит, като повдигна вежди, — какво искаш да кажеш? Обясни ми.
— О, нищо, папа — отвърна мис Фани. — Не е много важно. Еми ще ме разбере. Тя е познавала или чувала за тази мисис Гауън не само от вчера и най-добре ще е да си го признае.
— Дете мое — каза мистър Дорит на по-малката си дъщеря, — има ли сестра ти… хм… някакво основание да прави това странно изявление?
— Колкото скромни и смирени да сме — намеси се Фани, преди малката Дорит да успее да отговори, — пак не бихме отишли да пълзим до хорските стаи по студените планински върхове и да седим с тези хора, премръзнали от студ, ако не сме чували предварително нещо за тях. Не е много трудно да се отгатне чия приятелка е мисис Гауън.
— Чия приятелка? — запита баща й.
— Съжалявам много, че трябва да го кажа, папа — разпалено отвърна Фани, която вече бе успяла да влезе в ролята на онеправдана и обидена, нещо, което често й струваше доста усилия, — но тя е приятелка на онази противна и неприятна личност, която с пълна липса на деликатност, каквато от опит можехме да очакваме от него, ни обиди и накърни чувствата ни така открито и съзнателно по повод, за който сме се споразумели вече да не говорим.
— Еми, дете мое, така ли е? — важно запита мистър Дорит, но в строгостта му се чувствуваше и нежност.
Малката Дорит отговори кротко, че е така.
— Да, така е! — извика Фани. — Разбира се! Нали ви казах? И сега, папа, заявявам веднаж завинаги, че това е срамно! (Тази млада дама имаше обичай да заявява същото нещо веднаж завинаги всеки ден и дори по няколко пъти на ден.) Заявявам веднаж завинаги, че трябва да се сложи край на това. Не стига ли, че прекарахме, сами си знаем какво, та трябва непрестанно и систематично да ни се навира под носа от тази, която би трябвало да ни щади чувствата повече от всеки друг? Всеки миг ли ще бъдем излагани на такова неестествено държание? Никога ли няма да ни се позволи да забравим? Пак повтарям, това е цяло безобразие!