Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Мистър Дорит се поклони в знак на съгласие.
— Позволете ми да добавя — каза мисис Дженеръл, — че повече не мога да говоря по въпроса. Също, че не мога да приема в никой случай второстепенно или по-низше място. Ако ми се предложи честта да се запозная със семейството на мистър Дорит… мисля, че се споменаха две дъщери?
— Две дъщери.
— Бих могла да приема само при условие на пълно равенство като компаньонка, покровителка, възпитателка и приятелка.
Въпреки съзнанието за своята важност на мистър Дорит се стори много любезно от нейна страна, че приема, все едно какви са условията. Той почти й го каза.
— Мисля, че се спомена за две дъщери — повтори мисис Дженеръл.
— Две дъщери — откликна мистър Дорит.
— Следователно — каза мисис Дженеръл — ще трябва да се прибави една трета към заплатата (каквато и да се окаже сумата), която моите приятели тук са свикнали да внасят у банкерите ми.
Мистър Дорит не се забави да отнесе деликатния въпрос до известния вдовец и като разбра, че той бил свикнал да плаща триста лири годишно за сметка на мисис Дженеръл, без голямо напрежение на математическите си способности стигна до заключението, че той трябва да плаща четиристотин. Тъй като мисис Дженеръл беше от онези лъскави наглед артикули, които те карат да мислиш, че заслужават каква ли не цена, той й направи официално предложение и помоли за честта и удоволствието да я счита за член от семейството му. Мисис Дженеръл благоволи да му отстъпи тази висока привилегия и ето я тук сега!
Взета заедно с полите й, които много допринасяха за това, мисис Дженеръл представляваше внушителна фигура: едра, шумоляща, застрашително обемиста, вечно на страж за благоприличието. Можеше да я отведат — както и я отведоха — до върха на Алпите или дъното на Херкулан, без да се разбърка нито една гънка на роклята й или да се размести една карфица по нея. Ако лицето и косата й имаха малко брашнен вид, като че ли е живяла в някаква свръхблагородна мелница, то беше, защото тя самата си беше гипсово творение, а не защото си подправяше лицето с виолетова пудра или че й е побеляла косата.
Ако очите й бяха без израз, то вероятно бе, защото нямаше какво да изразят. Ако пък бръчките й бяха малко, то бе, защото умът никога не бе записал нито своето име, нито каквото и да е друго на лицето й. Хладна, восъчна, изгаснала жена, която никога не бе горяла както трябва.
Мисис Дженеръл нямаше свои мнения. Според нея да формираш нечий ум, значеше да не му позволяваш да развива свое мнение. Тя си имаше своя малка околовръстна система от умствени бразди или релси, по които пускаше малки влакчета с хорски мнения, които не забързваха никога и не пристигаха никъде. Дори нейното благоприличие не можеше да оспори, че в света съществува неблагоприличие; но мисис Дженеръл се спасяваше, като затваряше очи за този неприятен факт и се преструваше, че такова нещо не съществува. И това спадаше към нейния метод да формира ума — да натъпче всички трудни въпроси в долапи, да ги заключи и да каже, че такива не съществуват. Този метод беше най-лесният и несравнимо най-благоприличният.
Мисис Дженеръл не позволяваше да й казват нищо потресаващо. Пред нея не биваше никога да се споменава за злополуки, нещастия и обиди. Страстите трябваше да се приспиват в присъствието на мисис Дженеръл, а кръвта да се превръща в мляко и вода. Дори малкото, което оставаше на света, като се направят горните удръжки, мисис Дженеръл умееше да лакира. В този процес на формиране на ума тя топеше най-фина четчица в огромно гърне и лакираше повърхността на всеки предмет, който й паднеше под око. И колкото п-по-напукан беше той, толкоз повече го лакираше мисис Дженеръл.
Гласът на мисис Дженеръл бе лакиран, в докосването й се чувствуваше лак и цялата атмосфера около нея бе пропита с лак. Сигурно и сънищата на мисис Дженеръл — ако изобщо можеше да сънува, — са били лакирани, както бе заспала в обятията на милостивия Сан Бернар, докато пухкавият сняг се стелеше по покрива.
Глава ІІІ
На път
Яркото утринно слънце заслепяваше очите, снегът бе престанал, мъглите изчезнали, планинският въздух беше така прозрачен и лек, че като го вдишваше, човек се чувствуваше възроден. Да подкрепи илюзията, като че ли самата почва под краката бе изчезнала, и планината — блестяща грамада от гигантски бели върхове и масиви — изглеждаше като облачно царство, което се носи в далечината, между синьото небе и земята.