Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
За втори път тази седмица присъствувах на погребение. Първото беше съвсем различно. Имам пред вид погребението на Адъм Стантън в Бърдънс Лендинг.
Глава десета
След като заровиха Шефа в земята и шишкавите запотени градски джандари заедно със стройните и спретнати младоци от пътната и конната, яхнали лъскавите си буйни коне, чиито крака потъваха над копитата в лехите, разгониха мълчаливо тълпата от гробищата — но далеч преди да се изправи изпотъпканата трева и преди да поправят счупените надгробни камъни, — аз заминах за Бърдънс Лендинг. За това имаше две причини. Първо, не ме свърташе повече в столицата. Второ, в Бърдънс Лендинг живееше Ан Стантън.
Тя остана там след погребението на Адъм. Замина за Бърдънс Лендинг с кола на погребалното бюро, придружавана от една медицинска сестра, която се оказа излишна, и от Кати Мейнард, нейна стара приятелка, която несъмнено също се оказа излишна. Аз не я видях в тази наета лимузина, която лазеше тържествено след катафалката и така бе изминала всичките близо сто мили, навивайки миля след миля от бетонното шосе, бавно и методично, сякаш обелва безкрайна ивица кожа от жива плът. Не я видях, но зная как е изглеждала: изправена, бледа, с изострено лице, чиито кости едва ли не ще пробият кожата, със сключени в скута ръце. Защото такава я видях под обраслите с мъх дъбове, където стоеше съвсем самотна въпреки присъствието на сестрата, на Кати Мейнард и на всички тези хора — приятели на семейството, любопитни, дошли да поклюкарствуват и да се подбутват един друг с лакти, репортери, медицински светила от столицата, от Балтимор и Филаделфия, — които стояха мълчаливи, докато лопатите вършеха своето.
По същия начин изглеждаше тя и когато излизаше от гробищата — вървеше сама, без чужда помощ, а сестрата и Кати Мейнард се мъкнеха след нея с онзи смутен вид на фалшиво благочестие, който добиват хората, придружаващи най-близките на починалия.
Дори когато на излизане от гробищата един репортер изскочи пред нея и щракна с апарата си, изражението на лицето й не се промени.
Когато аз приближих портала, той все още се въртеше там — нахал с накривена на една страна шапка, с обесен на врата апарат и с усмивка на нахалното си лице. Стори ми се, че съм го срещал някъде из града, но може и да се лъжа, всички те толкова си приличат — нахалите, които излизат от журналистическия факултет.
— Здравейте — казах.
Той отвърна: „Здравейте.“
— Снимате, а?
Той каза „аха“.
— Слушай, моето момче — казах, — ако живееш достатъчно дълго, един ден ще разбереш, че дори един репортер не трябва непременно да бъде мръсно копеле.
Той пак каза „аха“, вдигна нахалното си лице и ме погледна. После попита:
— Вие да не сте Джек Бърдън?
Кимнах.
— Господи — възкликна той, — работите при Старк, а какви думи говорите.
Само го изгледах. И преди бях имал такива сблъсквания. Хиляди пъти, с хиляди хора. Във фоайето на хотели, на вечери, в коли, на улицата, в спални и по бензиностанции. Понякога те не го казваха така направо, а понякога изобщо не го казваха, но то неизменно висеше във въздуха. О, аз знаех как да им запуша устата. Знаех как да се извъртя и да им забия един в стомаха. И как да не знаех, имах толкова богата практика.
Но един ден това ти омръзва. В известен смисъл беше толкова лесно да се разправиш с такива, че ти ставаше безинтересно. И стигаш до положение да не се ядосваш повече, толкова често си се натъквал на такива. И все пак истинската причина е друга. Работата е там, че хората, които ти казват това — или само си го помислят, — хем са прави, хем не са прави. Ако истината е само на едната страна, не е нужно дори да се замисляш, можеш да затвориш очи и да им забиеш един в мутрата. Но бедата е там, че те са колкото прави, толкова и неправи. И в края на краищата именно това ти връзва ръцете. Стремежът да отсееш едното от другото. И нищо не можеш да им обясниш, защото няма време за това, пък и те те поглеждат с такова изражение. Затова преставаш да се ядосваш и повече не ти се иска да им забиеш един в мутрата. Само ги поглеждаш и те ти се струват като някакъв сън или като някакъв отдавнашен спомен, понякога дори си мислиш, че изобщо не съществуват.