Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Никой друг ли...
– Някои колеги от университета. И още някой, но часове наред прекарва сам.
– Горкичкият.
– Доколкото разбираме, това не го натъжава особено.
– Може би живее със спомените.
– Не е така. Нищо не си спомня. Живее в мига. И веднага го забравя.
– Искате да кажете, че вече не си спомня, че съм идвал да го видя?
– Не само че не си спомня, че сте идвали да го видите, но не вярвам да знае кой сте.
– Струва ми се, че вече не ме познава. А ако го заведем в дома му, може би умът му ще се проясни?
– Господин Пленса, при тази болест се образуват неврофибрилни възли...
Докторът млъкна и малко помисли.
– Как да ви го обясня... – Помисли още няколко секунди и добави: – Невроните се превръщат в груби възлести влакна... – Огледа се, сякаш търсеше помощ. – За да добиете представа, все едно мозъкът е залят с цимент, който няма как вече да се махне. Вие може да заведете господин Ардевол в дома му, но той няма нищо да познае и да си спомни. Мозъкът на приятеля ви е повреден завинаги.
– И затова – настояваше Бернат – изобщо не ме познава.
– Държи се вежливо, защото е бил вежлив човек. Вече не познава никого и ми се струва, че не познава даже самия себе си.
– Все още чете.
– Няма да е за дълго. Скоро ще забрави. Чете, но не си спомня редовете, които е прочел, и трябва да ги препрочита, разбирате ли? Все едно че не е чел. Само че много се уморява.
– Може би не страда, щом като не си спомня нищо?
– В това не мога да бъда съвсем сигурен. Видимо, не. Но скоро болестта ще засегне и други жизнени функции.
Бернат стана с разплакани очи – един етап свършваше завинаги. Завинаги. И той умираше малко с бавната смърт на приятеля си.
* * *
Трульолс влезе в cinquantaquattro с количката за чистене. Хвана инвалидния стол и закара Адриа в ъгъла, за да не пречи.
– Здравей, съкровище. – Разглеждайки пода на стаята: – Къде ли е този нескопосник?
– Здравей, Уилсон.
– Ама как може така да мърляш!
Жената взе да мие там, където се беше разляла супата с грис, и каза да видим дали ще трябва да те научим да не правиш свинщини, а Адриа я погледна уплашен. С парцала Трульолс стигна до стола, откъдето Адриа я наблюдаваше, готов да се разплаче заради смъмрянето. Тогава тя му разкопча горното копче на ризата и се видя верижката с медальона– така беше направила Даниела преди повече от четирийсет години.
– Хубав е.
– Да. Мой е.
– Не, мой е.
– А. – Малко объркан, без аргументи.
– Ще ми го върнеш, нали?
Адриа Ардевол погледна жената, без да знае какво да прави. Тя хвърли поглед към вратата, хвана внимателно верижката и я свали през главата на Адриа. Погледна го за секунда и го прибра в джоба на престилката.
– Благодаря, хубавецо.
– Моля.
47
Той самият отвори вратата. По-стар, все така слаб, със същия пронизващ поглед. Адриа долови наситена миризма отвътре, но не можеше да разбере дали е приятна, или не. Няколко секунди господин Беренгер постоя до отворената врата, сякаш му беше трудно да познае посетителя. Избърса капки пот от челото си с грижливо сгъната бяла носна кърпа. Накрая каза:
– Ха, виж ти! Ардевол.
– Може ли да вляза? – попита Ардевол.
Още няколко секунди колебание. Най-после го покани да влезе. Вътре беше по-топло, отколкото навън. Антрето беше сравнително голямо, чисто, излъскано, с прекрасна закачалка „Педрел“ от хиляда осемстотин и седемдесета, която сигурно струваше цяло състояние, с поставка за чадъри, огледало и множество декоративни елементи. И една изключителна конзола „Чипъндейл“, в един ъгъл, с букет сухи цветя. Въведе го в салон, на една от чиито стени имаше един утрильо443 и един русиньол444. Диванът, от „Братя Торихос“, уникат, може би единствената оцеляла вещ след историческия пожар в работилницата. А на друга стена – двойна страница от ръкопис, много внимателно поставена в рамка. Не посмя да се приближи, за да види какъв е. Така, отдалеч, му изглеждаше като текст от XVI или началото на XVII век. Адриа не можеше да каже точно защо, но целият този безупречен ред издаваше липсата на женска ръка. Всичко беше прекалено тежко, прекалено професионално за едно жилище. Не можа да се сдържи да не разгледа целия салон, с много кокетен конфидан445 „Чипъндейл“ в един ъгъл. Господин Беренгер, не без известна гордост, го остави да гледа. Седнаха. Вентилаторът, който напразно се опитваше да облекчи жегата, изглеждаше като неуместен кич.