Хюрем. Московската наложница

— Миналия път не ме оставиха да ѝ изтръгна душицата с тези две ръце. Хем тази натрапница, създаваща само проблеми, нямаше да се увиси на врата на господаря ни, хем държавата щеше да се отърве от лапите на московчанката.

Помощничките, които бяха дошли с нея от Маниса, добре познаваха гневните изблици на господарката си. Една по една се бяха спасили нанякъде и от местата, където се бяха спотаили, чакаха бурята да отшуми. Но нищо неподозиращите прислужници от Ески сарай нямаха това щастие. Те все още се суетяха из стаята, за да помогнат на бившата любимка на падишаха да се съблече. Дори когато научиха, че жената, която Гюлбахар наричаше „негодница“ и имаше намерение да убие, беше Хюрем — любимата съпруга на султан Сюлейман, някои от тях имаха неблагоразумието да предупредят Гюлбахар:

— Внимавайте да не ви чуят!

Тази своя грешка те заплатиха, отнасяйки плесници, удари с дрянова пръчка по гърба и драскотини.

Ако някой незапознат ги беше видял в момента на срещата им, никога не би повярвал, че между тези две жени съществува безмилостна вражда. А пък онези, които бяха наясно с миналото, останаха с впечатлението, че изминалите години са направили жените улегнали и помежду им като по чудо се е възцарил мир. Хюрем си облече пищни дрехи, които специално бе поръчала да ушият за деня, в който щеше да посрещне Гюлбахар — жената, от която изяде последния си бой в двореца и която нанесе нелечими рани на гордостта ѝ. Тафтеният кафтан в люляков цвят бе обшит със златисти копринени волани, а люляковата островърха шапка на главата ѝ бе увита в бяла коприна. Така натъкмена от главата до петите в императорски цветове, тя искаше да каже: „Аз съм самото могъщество“. Слезе величествено от султанската каляска. Бавно и достолепно тръгна към каретата на Гюлбахар. А първото нещо, което черкезката красавица забеляза, беше короната от огромни перли, която обграждаше шапката на Хюрем. Всъщност тя нарочно беше сложила тази корона, за да накара Гюлбахар да се пръсне от завист. Колкото енергична и пищна изглеждаше съпругата на султана, толкова изморената от пътя Махидевран беше бледа и невзрачна. Въпреки че на последното място, където спираха да почиват, Гюлбахар се бе гласила с часове и бе опитала всичко, за да изглежда красива и силна пред съперницата си, тя не бе успяла да прикрие поражението, което преживените мъки бяха изписали по лицето ѝ.

Първа заговори Хюрем:

— Щеше да е прекрасно, ако можехме да видим и нашия принц заедно с вас.

— Вероятно господарят ни иска да обсъди нещо с нашия син, престолонаследника. Няколко везири вече го отведоха при падишаха.

Тези три невинни изречения бяха произнесени с широки усмивки, но всъщност показваха, че безпощадната прикрита война между Хюрем и Гюлбахар продължава с пълна сила. Добре че никой друг не ги чу.

Казвайки „нашия принц“, Хюрем султан показа, че приема Мустафа наравно със собствените си синове. А пък Гюлбахар сякаш с пирон закова титлата „престолонаследник“ в главата ѝ. По този начин бившата хасеки показваше, че децата на Хюрем се нареждаха след сина ѝ за трона на падишаха и държавната власт, макар московчанката вече да бе съпруга на султана.