Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Капризите на съдбата!... По същото време смъртта дебнеше и на пътя от Амасия за Хавза. Беше непрогледно тъмна нощ. Студът се втурваше от единия край на клисурата, завихряше снега по дърветата и се изнизваше от другия й край. Теглена от четири дорести коня, облицованата в черно кола можеше да напредва в мрака само под светлината на фенерите, които носеха двамата конници отпред. Отзад я следваха още четирима конници. Те също носеха фенери, но дори и на осветената от тях ивица лицата им не можеха да се различат заради спуснатите чак до носовете качулки. Само по внезапно стрелкащите се в мрака проблясъци на бойните им снаряжения проличаваше, че шестимата конници са въоръжени от глава до пети.

Свит на две от студ върху капрата, кочияшът неочаквано викна:

– Господи!

Викът му се блъсна в нещо и ехото се понесе из нощта на талази, на талази. В това време той рязко дръпна юздите на четирите коня с лявата си ръка, а дясната вдигна нагоре. В тъмното не се виждаше нищо, но чу изсвистяване, а после и плясък. Камшикът изплющя по гърбовете на четирите изтощени коня и те препуснаха явно с последния остатък от силите си.

– В такава проклета нощ и дяволът няма да мине оттук! – промърмори кочияшът.

Воят на вятъра заглуши половината му думи.

Някаква тъмна купчина до него, покрита от виелицата със сняг, се размърда и под нея се появи човек, свит на топка от студ.

– Шшшт! – пошепна уплашено той. – Ще ни чуе!

Кочияшът вдигна рамене.

– Нищо няма да чуе, виелицата ще го погълне! То ние двамата се чуваме едва-едва, макар че викаме с цяло гърло.

– Имаме ли още много път?

– Откъде да знам! „Карай!“, ми каза, и ето на – карам.

– Ако ще ходим до Даргечит, свършено е с нас!

– В тази поледица конете няма да се изкатерят нагоре по стръмното. Като нищо ще замръзнем всички до един!

Помощникът на кочияша се наведе към него:

– Тя обаче няма да замръзне! Седи си вътре на топличко, увита в кожуси!

Кочияшът изговори няколко думи, но виелицата му ги отнесе нанякъде. Забеляза, че конете пак са позабавили ход, и извика:

– Пази боже!

Завъртя камшика с дясната ръка, разсече нещо невидимо във въздуха и изплющя. Конете обаче изобщо не реагираха.

– Парата от ноздрите им замръзва! – извика този път кочияшът – Дори да не замръзнат, тези животинки ще се запъхтят до умиране!

Помощникът му се размърда върху капрата, нещо не го свърташе на едно място. Заклатушка се, едва стана. Заслони очи с една ръка и започна да се взира напрегнато напред.

– Какво има бе? – реагира кочияшът.

– Стори ми се, че видях нещо. Ей там... Виж, някакъв конник...

Неприятният смях на кочияша избухна само за миг, после виелицата го погълна.

– Какъв ти конник бе!? Кой друг ще се юрне като нас по планините посред нощ, и то в такова вре...

Не си довърши думата. Двамата конници отпред опънаха рязко и едновременно юздите. При тази съвсем неочаквана болезнена команда уморените им коне мигновено се заковаха на място. Кочияшът също викна, опъна поводите и зави със скрибуцащо стържене настрани. Спря малко преди да се блъсне в едно дърво.