Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Майка й сякаш беше чакала Майстор Синан да си тръгне, та да дойде с грейнало в щастлива усмивка лице.

Още като се появи в покоите на Михримах, тя от вратата плесна с ръце:

– Оставете ни насаме с принцесата, да си поговорим малко като майка с дъщеря.

Всички излязоха, само Есма не схвана дали заповедта на валиде султан се отнася и за нея, затова се подвоуми.

– И ти! – обади се Хюрем. – И ти, Есма, имаш да свършиш толкова много неща. Тази вечер ще къносаме не само господарката ти, а и теб.

Есма тръгна към вратата, в същото време хвърли крадешком един поглед към Михримах: „Кажи да остана и ще остана!“. Но къде ти! И да кажеше Михримах „Остани!“, майка й щеше ли да остави момичето на мира?

Есма си излезе, а Хюрем отиде и се настани на дивана до прозореца.

– Знам, заедно пораснахте. И добре ти служи. Има Господ. Кажа ли й „не“, тя пак ще дойде, но понякога не мога да я понасям, като прави така.

Михримах помисли да й каже: „Какво не можете да понасяте в нея, валиде? Сигурно и тя не може да понася някои ваши постъпки“. Дори накрая да прибави и това: „Както и аз!“. Но моментално отхвърли тази си идея. Отдавна се беше отказала от безрезултатните си спорове с нея. Въздъхна дълбоко: „Последното ми упорство приключва утре по това време! Последните трохички свобода, останали в мен, утре ще се стопят“.

Откакто се заговори за тази женитба, Михримах се чувстваше като робиня. Имаше двама господари. „Баща ми падишахът и майка ми валиде султан!“ От утре щеше да има още един, трети – въшливия съпруг.

– Какво желаете, валиде?

Хюрем се направи, че не е забелязала колко е леден и сломен погледът й, и подхвана темата директно:

– Утре отивате вече в дома на съпруга си, принцесо моя!

Отговори й с мълчание.

– Отлитате от бащиното си гнездо.

Как само й се искаше да каже: „По-добре да не бяхте отлетели!“. Проплака й се.

– До днес имахме възможност да виждаме от време на време Рюстем паша при нас. Но утре, като се сключи бракът и къщите ни се разделят, няма да имаме повече тази възможност. Естествено, това положение ще е по-удобно за бъдещите ни цели.

Поспря за момент и погледна лицето на дъщеря си, да види дали я разбира. Михримах я гледаше безизразно.

– Но като майка и дъщеря ние винаги ще можем да се виждаме, Къщите ни ще са отделени, но се надявам, че ще бъдем заедно по-често от всякога...

Отново поспря за малко да погледне към Михримах. Лицето на дъщеря й беше като стена.

– Искам да кажа това – продължи по-бавно, – че отсега нататък каквото имам да казвам на зет си, ще го казвам на вас. А вие, дъще, ще му предавате на него.

Изчака да види реакцията от думите си. По бледото лице на Михримах не настъпи никаква промяна.

– Разбрахте ли ме, дъще? Ние, майка и дъщеря, ще обсъждаме какво трябва да става, какво трябва да се прави. Ще се наложи да вземаме някои жизненоважни решения. Ще му ги обяснявате хубавичко. Разбира се, когато го правите, има нещо, което не бива да забравяте.