![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Гувернантката на Михримах – Есма – също, заедно с любимия си Али Ипекчи от Капалъ чаршъ. Тя получи от Михримах свободата си сред цялата тази суматоха се вдигна и нейната сватба с Али. Девойката хвърчеше от радост, сграбчваше едната ръка на Михримах и я целуваше, после я оставяше и сграбчваше другата, благодарствените й молитви за стореното добро нямаха край.
Получи свободата си, но нямаше да се раздели със своята господарка. Али беше назначен на служба в двореца, а когато дойдеше време Михримах да се пренесе в конака, те щяха да отидат като новодомци, заедно с нея. Михримах им построи в градината на конака малка къща мечта. Така те щяха да си останат неразделни.
В османската държава лицата на всички грееха от радост. Само двама души не се засмяха.
Булката Михримах.
И главният архитект Синан.
***
Майстор Синан, който от месеци не се беше появявал, изведнъж пристигна сутринта в деня на къна геджеси50.
Есма обяви:
– Майстор Синан!
В този момент Михримах беше в такова състояние, че с пръст да я докоснеха, щеше да избухне в плач. Намръщи се и измънка:
– Отпрати го!
Усети, че като я чу, Нурбану вдигна глава, а Есма я погледна въпросително дали е чула правилно. Защото дори и тя се беше засегнала.
– Да дойде! – каза тихо. – Не знам как ще издържа, но да дойде.
– Човекът, който окачва кубета по небесата! – разсмя се Нурбану, докато Есма излизаше. – Май пак ще строи кубета.
На Михримах въобще не й беше до смях. За нея това не бе сватба, а погребение.
Аърнаслъ Синан влезе в неочаквано весело настроение. Нурбану остави ръкоделието и насочи вниманието си към него. Есма също наблюдаваше от вратата.
– Принцесо! – поздрави я главният архитект с глава.
Беше облечен не като за пред дъщерята на падишаха, а сякаш отиваше на отсрещния бряг, където започна строежът на джамията. Носеше онази кожена престилка с големия джоб. „Сигурно пак го е прихванал ентусиазмът“ – помисли си Михримах. Пак носеше под мишницата си цял куп хартиени рула.
Усети как започва да се дразни от усмихнатото лице на възрастния човек. Какво толкова имаше, та да е така щастлив? Нищо не каза, само измери Синан от глава до пети с навъсена физиономия.
– Простете ми, че идвам да ви безпокоя в най-щастливия ден за вас - промълви Синан.
Опитваше се да разгадае какво означава изражението на лицето й. От неговото появяване ли се беше раздразнила? Какво друго би означавала тази толкова тъжна физиономия в сватбения й ден? „Стар глупако, що ти трябваше да идваш? Край, отива си вече. Защо не можеш да заповядаш на сърцето си?“
– Такова... – колебливо продума. – Знам, че моментът не е подходящ, Принцесо, но...
– Какво „но“, Синан ага?
Веднага му мина мисълта: „Иска да съкрати срещата ни“. Така и щеше да направи. И точно това бе най-подходящото. Щеше да си каже, каквото имаше да казва, щеше да даде, каквото имаше да дава, после щеше да се обърне и да си тръгне. Кой знае след колко време щеше да я види. Може би в деня, когато тайната щеше да излезе наяве?
– Това, принцесо, че не можех да не ви поднеса сватбения си подарък. Исках на всяка цена да ви го дам.
– Подарък ли?
Синан се насочи към масата. Разгъна едно от големите рула под мишницата си.
– Какво е това?
– Едно друго кубе, което се извисява към небето.
Михримах стана и се приближи до масата. Върху хартията се открояваше невероятно изящна, малка, но толкова красива джамия.
– Много е красива!
„Да! – изкрещя в душата си Синан. – Красива като теб!“ Не си вдигна главата, трябваше да скрие какви мисли витаят в ума му.
– Вие направихте своя роб много щастлив!
– Съвсем малка!
– Да!
– И кубето й е малко!
– Но изразява много нещо!
– Така ли? Я да видим какво изразява! – внезапно се присети за тайната. – Или и това е тайна?
– Не! – отговори без притеснение Синан. – Толкова е малка, за да пресъздаде неподправената, естествена, аристократична красота на своята принцеса! Но искам да обърнете внимание на ето тези неща.
Пръстът му проследи контурите на кубето върху скицата.
– И аз щях да попитам за същото. Какво представляват тези неща? Сякаш са избродирани върху кубето.
– Точно така ще изглеждат, като ги направят. Това са прозорци.
– Прозорци ли? Кубе с прозорци?
– Да. По кубето ще има точно сто шестдесет и един прозорци.
– Изразяват ли нещо? Защо сто шестдесет и един? Защо например не са сто шестдесет и два?
– Прозорците ще обливат джамията със светлината на деня, така символизират духовната доброта, лъчезарния дух и кристалната чистота на моята принцеса.