![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Боже мой! Наистина ли?
Истина беше. Есма беше бременна.
Михримах се притесни, че под бликналата си радост заради дадъ тя долови в себе си и тайна завист: „Никой не е бил насилван така като мен, да бъде толкова нещастен!“ Как да очаква цветенце от толкова злополучен, толкова неравностоен брак? Ето на, не се получава. Щом майка й започнеше да я обсипва с въпроси: „Дъще, още ли си нямаме гостенин?“, тя повишаваше тон и отговаряше:
– Няма! Няма гостенин, валиде! Не искам и да има!
Една нощ, най-неочаквано, това се случи.
Като усети влажните, лепкави устни на Рюстем да лазят по тялото й, тя се присети за онази игра, която преди години я беше накарала да се срамува. Стисна очи. Вместо съпруга си, тя си представи Исмаил от Алаийе. Жаравата в неговите очи, гласът му. Спомни си ръката, която й помогна да се качи в лодката. Въобрази си, че не грамадните космати ръце на Рюстем й прегръщат краката, а ръцете на Исмаил. За пръв път след толкова месеци тя обгърна съпруга си с ръце. Сама, по собствено желание, а не с натиск от него, разтвори крака. И за пръв път от устата й излетя вик на наслада.
На следната утрин Рюстем хвърчеше от радост. Отдавна се беше отказал да очаква от Михримах подобен пламенен ответ. Помисли си: „Явно съм се лъгал. Изяде ме, довърши ме!“. Докато решеше гъстата брада, той се засмя на образа си в огледалото: „Най-сетне, леле, леле! Малко се поизмъчи, паша, но най-сетне подпали фитила на бомбата. Заслужи си го, честито!“
На Михримах й хареса да играе тази роля. Някои нощи дори не чакаше Рюстем да я потърси. Отдаваше се така, сякаш се хвърляше в ръцете на Исмаил, с всеки изминал ден ласките започваха да стават все по-необуздани. Хапеше устни, за да не изкрещи: „Исмаил, храбрецо мой, вземи ме!“, а Рюстем си обясняваше това с безграничната наслада, която вкусваше жена му, и страшно се гордееше с това.
Банята започна да се загрява вече по предназначение.
***
Една нощ, точно в такъв момент, преди да я погълне водовъртежът на насладите, забеляза, че в ръцете й не е трепетният Исмаил, а някой друг.
Човекът, който окачва кубета по небесата!
Помисли си, че полудява. Мигновено цялото й тяло се вкамени. Дори и Рюстем усети как в ръцете му бушуващата като лава плът се превърна в скала.
„Господи Боже мой!“ – изкрещя в себе си Михримах.
Как стана това?
Гъстата бяла брада на Синан ага галеше гърдите й.
Ръцете – бяха ръцете на Синан.
„Моя Дилруба!“ – стенеше със своя кадифен затрогващ глас.
„Моя Михримах, принцесо моя!“ – говореха неговите озарени очи
Как й позволяваше сърцето да си представя всичко това?
Хайде, да речем, сърцето й е изиграло някаква своя игра, ами къде бяха умът й, мисълта, духът, съвестта и всичко останало, което се смята за възвишено? Къде бяха? От устата й се отрони ридание:
– Остави ме! Стани от мен!
С неподозирана сила блъсна Рюстем. Облече си фината като паяжина нощница и се загледа с ужас в косматото същество на леглото.
Спусна се към вратата и викна навън:
– Баджъ! Да приготвят банята!
***
След тази нощ Михримах си забрани да фантазира. Не можа да се съвземе от шока и изживяната паника. Все още всяка сутрин се питаше: „Как така? Та този мъж е по-възрастен и от баща ми... Господи Боже мой!“.
А не беше виждала Синан ага от месеци. Ако беше сън, щеше да каже: „Е, хайде! Сън е било!“ Признава ли ти сънят благоприличие, свян, разум? Но това беше нещо съвсем друго. Това беше видение, сътворено от самата нея. Душата й беше призовала образа на Синан. Мисълта й се плъзна още по-надълбоко в съзнанието и тогава над всичко изплува ужасният й копнеж по две очи, които я гледаха с предана любов. Тъкмо този неутолим копнеж призова спомена за Синан. И желанието й да се подслони в топлотата, излъчвана в погледа на майстора. „Ела на себе си! – заповяда си тя. – Сломеното сърце не бива да помрачава разума!“
Като влезе, Есма завари господарката си умислена и тъжна, но си замълча. „Нещастна моя красива принцесо! – изпъшка негласно тя. От деня на твоята сватба кога не си била умислена и тъжна?“
Размениха си няколко празни приказки, но и двете си мислеха за едно и също нещо.
– Есма! – обади се по едно време Михримах. – Виждала ли си Синан ага?
Есма изобщо не очакваше такъв въпрос.
– Не съм, принцесо! – отговори тихо. – Въобще не е идвал тук. И да е идвал, не съм го случила. Обаче Али е видял оня ден Майстор Синан в Новия дворец. Сигурно е донесъл на господаря или на валиде новите си планове.
Михримах нищо не каза, само поклати глава: „Разбрах!“.
Спогледаха се без думи.
Нещо се беше случило. Със сигурност! От четиригодишна Есма беше до това момиче. Никой по-добре от нея не можеше да я разбере кога е щастлива, кога – тъжна, кога е объркана, кога се страхува. Дори майка й и баща й. Без да я погледне в очите, попита: