Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Не на себе си вярвам! А на Индийското цвете!

– Недей да си толкова сигурен. Единият се отърва от змията, другият – от скорпиона.

Мъжът се наведе напред. На Гюлбахар й се приповръща от гадния му дъх, едва успя да се удържи.

– От змията можеш да избягаш, скорпиона ще го смачкаш. Но от това спасение няма!

– По колко?

– Три дни по една капка. След десет дни – сигурна смърт! Иначе, ако трябва да стане веднага – цялото! Само след час ще цъфне и ще върже!

С върха на двата си пръста Гюлбахар посегна да вземе шишенцето, което й подаваше, но той се засмя, подвикна „Хоооп!“ и си отдръпна ръката:

– Не забравихте ли нещо?

Гюлбахар извади скритата под кожената си пелерина торбичка и му я подхвърли. Той я хвана още във въздуха и я подхвърли в ръка още няколко пъти, за да провери колко тежи. Озъби се като невестулка, подаде й червеното шишенце и предупреди:

– За бога, внимавайте! Ако го разлеете, ще затрие всички ни!

Гюлбахар бутна вратичката на колата. Размаха в мрака скритата си в бяла ръкавица длан. Двамата кочияши отпред и шестимата конници, които чакаха, се раздвижиха. Непознатият бързо скочи от колата.

– Ако пак ви потрябвам, знаете къде да ме намерите. Имам и други стоки.

Тя му кимна с глава. А той така и не успя да разгадае странното изражение, изписано на лицето й. Запита се: „Коя ли е тази вещица?“. И в същото време се замисли: „Дали друг път съм виждал друга толкова настървена да убива жена?“

Гюлбахар го проследи с поглед, докато възседна коня си. Сетне хлопна вратичката.

Непознатият и конят му бавно потъваха в мрака. „Колко ли стражи имаше с тази жена?“ Беше преброил шестима. И двама кочияши. Обърна се и погледна назад. Различи само петима конници. В кой пъкъл пропадна шестият?

Отговори му някакво изсвистяване. Той чу само жуженето. Стрелата, изстреляна от докрай обтегнатия лък, се заби в гърдите му с ужасно хрущене. Не успя дори да изохка. Прекатури се през коня и падна долу. Главата му издрънча на земята. Разнесе се звук от прекършен врат. Снежната покривка върху пътя започна полека-лека да се обагря в червено.

– Връщаме се! – заповяда Гюлбахар.

Затваряйки вратата на колата, тя си каза: „Какво да се прави! Нека шахът на Персия да си намери друг отровител!“.

Нещата стигнаха дотам, че клапанът на търпението вече се отпуши и пусна отровата да потече.

„Хайде да те видим, гадино – закани се тя, – дали ще ти остане копеле за трона, който си се наточила да присвоиш?“