![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Замълчаха. Вятърът не беше силен, но бе леденостуден. Въпреки издръжливостта си, Исгримнур омота шала около врата си.
— Какво се случва с твоите, когато остареят? — попита неочаквано Исгримнур. — Помъдряват ли? Или оглупяват и стават кекави като повечето наши старци?
— „Стар“ означава за нас нещо различно, както знаеш — отвърна Адиту. — Но отговорът е: има толкова много отговори, колкото и Зида'я, което несъмнено е вярно и за простосмъртните. Някои стават все по-затворени: не разговарят с никого и живеят единствено сред собствените си мисли. Други започват да харесват неща, които за други са маловажни. А трети потъват в спомени за миналото, за извършени злини, понесени унижения и пропуснати възможности. Най-старата от всички, онази, която наричате Норнската кралица, остаря тъкмо така. Някога е била известна със своята мъдрост и красота, както и с безпределната си грациозност. Но нещо в нея се е пречупило и изкривило и постепенно я е изпълнило със злоба. С отминаването на почти неизброимите години всичко, което някога е будело възхищение, се е покварило, — Исгримнур никога не я беше виждал толкова сериозна. — Това може би е най-голямата болка на нашия народ — че разрухата на света може да бъде причинена от двама измежду най-великите от Родените в Градината.
— Двама? — Исгримнур се опитваше да съгласува историите, които беше чувал за кралицата със сребърната маска, с описанието на Адиту.
— Инелуки… Кралят на бурите. — Тя се обърна и се загледа в Кинслах, сякаш виждаше Асу'а да се възправя сред мрака. — Беше най-яркият пламък, запалван някога по тези земи. Ако не бяха дошли простосмъртните, ако не бяха дошли вашите предци, херцог Исгримнур, и не бяха нападнали великия ни дом с желязо и огън, той може би щеше да ни изведе от сенките на изгнаничеството и да ни върне в светлината на живия свят. Това беше неговата мечта. Но всяка велика мечта може да се превърне в лудост. — Тя замълча за малко. — Може би всички трябва да се научим да живеем в изгнаничество, Исгримнур. Може би всички трябва да се научим да живеем с по-обикновени мечти.
Исгримнур не отвърна нищо. Брулени от вятъра, двамата останаха известно време безмълвни, но не от неловкост.
Херцогиня Гутрун погледна разтревожено, усетила студения въздух.
— Воршева! Да не си полудяла! Махни децата от прозореца.
Тритингката, хванала децата в двете си ръце, не помръдна. Пред отворения прозорец се простираше Набан, огромен, но странно близък — заради прочутите хълмове на града, по които къщите, улиците и големите сгради сякаш се издигаха едни върху други.
— Въздухът не е опасен. В пасбищата цял живот живеем на открито.
— Глупости — отвърна троснато Гутрун. — Била съм там, Воршева, не го забравяй. Вашите фургони са си просто къщи на колела.
— Но ние само спим в тях. Всичко друго — хранене, веселия, любов — го вършим под открито небе.
— А мъжете ви си режат бузите и челата с ножове. Означава ли това, че ще постъпиш така с горкия малък Деорнот?
Самата мисъл за това я накара да настръхне.
Тритингката погледна развеселено приятелката си.
— Не смяташ ли, че малкият трябва да има белези? — Тя погледна личицето на заспалото момченце и прокара пръст по бузката му, сякаш го обмисляше. О, те ги правят толкова красиви… — Тя погледна римърката и избухна в смях, като видя ужасеното й лице. — Гутрун! Шегувам се!
— Дори не изричай подобни неща. И махни нещастните дечица от прозореца.
— Показвам им океана, където е баща им. Но ти, Гутрун, си много гневна и нещастна днес. Не ти ли е добре?
— От какво да ми е добре? — Херцогинята се отпусна върху креслото си и вдигна отново ръкоделието си, но само обърна плата в ръцете си. — Във война сме. Хора умират. Не е минала дори седмица, откакто погребахме малката Лелет!
— О, съжалявам — каза Воршева. — Не исках да съм жестока. Двете бяхте много близки.
— Тя беше много мило дете. Изстрада ужасни неща, Ейдон да й дари покой.
— Не изглеждаше да изпитва болка накрая. Все пак така е по-добре. Очакваше ли да се събуди след толкова дълго време?
— Не. — Херцогинята се намръщи. — Но това не намалява скръбта ми. Надявам се да не съм аз тази, която трябва да съобщи на младия Джеръмайъс, когато се върне. — Гласът й стана по-глух. — Ако се върне.
Воршева погледна съсредоточено възрастната жена.
— Горката Гутрун. Не е само заради Лелет, нали? Уплашена си и за Исгримнур.