Съдбовният кораб [bg]

Очите на Трел се присвиха, след като Кенит му заповяда да слезе долу, но го направи. Нямаше голям избор, с трите остриета, които го обграждаха. Капакът на люка бе секнал гневните му викове.

Кенит нареди на хората си да се върнат обратно на кораба му, като задържа само трима с тихата заповед да се върнат с бурета с фенерно масло. Те го изгледаха, но не зададоха въпроси. Докато ги нямаше, той направи кратка обиколка на палубите. Собственият му кораб жужеше победоносно, но този тътнеше с приглушени викове изотдолу. Някои от мъжете, които бяха отвели долу, бяха тежко ранени. Е, нямаше да страдат още дълго.

По палубата се виждаха кървавите силуети на паднали тела. Кръвта бе омърсила чистите палуби. Срамота. Този капитан Трел беше поддържал чист кораб. Кенит не беше виждал Парагон толкова чист. Игрот го беше ръководил със здрава ръка, но не беше много по чистенето и търкането. Корабът на баща му беше разхвърлян като дома му. Кенит пристъпи към вратата на капитанската каюта и се спря. Странен трепет обзе сърцето му. За щастие, талисманът на китката му остана мълчалив. Кенит направи още една обиколка на палубите. Мъжете долу започваха да утихват. Това беше добре. Тримата моряци се завърнаха, като всеки носеше буре с масло.

— Разпръснете го наоколо, момчета, по такелажи, кабини и палуби, а после се върнете на нашата палуба. — Погледна ги твърдо, за да се увери, че всеки от тях разбира сериозността на думите му. — Аз ще съм последният, който ще напусне този кораб. Свършете задачата си и слезте от него. Освободете го, с изключението на въжето при кърмата, след което искам всички на нашия кораб също да слязат под палубата. Разбирате ли ме? Всички. Аз самият имам да свърша една последна работа.

Те изразиха покорството си с кимване и поклон, след което го оставиха. Кенит се отдръпна на разстояние от тях и ги остави да изпълнят задачата си. Щом и последното празно буре се търкулна по палубата, той им даде знак да си вървят. Накрая, както не бе правил повече от тридесет години, се насочи напред през блъскащия го вятър и застана на палубата, като изгледа отвисоко сведената глава на Парагон.

Ако корабът бе гледал нагоре, ако му се беше наложило да срещне очи гневни, опърничави, тъжни или радостни да го видят, нямаше да може да обели и дума. Но що за глупава мисъл! Парагон не можеше да погледне нагоре към него с каквито и да било очи. Игрот се беше погрижил за това преди години. Кенит бе направлявал брадвичката, застанал върху огромните ръце на Парагон, за да достига лицето му. Те бяха изтърпели това заедно, защото Игрот бе обещал и на двамата, че ако не го направят, Кенит ще умре. Бе стоял на тази палуба, където сега стоеше Кенит, и бе гледал Кенит отвисоко, като се смееше, докато той вършеше мръсната работа. Парагон вече бе убил две полезни ръце, които Игрот бе изпратил да го ослепят. Но нямаше да нарани момчето, о, не. Щеше да изтърпи болката и дори да държи момчето достатъчно близко, за да достига лицето му, така че да може да изпълни задачата, стига Игрот да обещаеше да не убива Кенит. И когато Кенит се бе взрял дълбоко в тъмните му очи за един последен път, а после ги бе съсипал с вдигането и спускането на брадвичката си, бе разбрал, че никой нямаше да обича някого или нещо толкова силно. Никой нямаше да има толкова вярно сърце. Тогава бе осъзнал, че никога, никога, никога нямаше да обича някого или нещо толкова, колкото го обичаше Парагон. Беше си го обещал, след което бе повдигнал блестящата брадвичка и я бе всякъл в тъмните очи, изпълнени с такава обич към него. Не беше открил нищо под тях — нито кръв, нито плът, само сребристосиво дърво, което малката му брадвичка разцепваше лесно. Беше му казано, че магическото дърво е сред най-твърдите, от които можеше да се построи кораб, но той го сечеше като топола, която падаше на трески и късчета в дълбокото студено море под голите му крака. Малки, студени крака, така мазолести върху топлата му длан.