Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

С положен под мишницата шлем, стиснал юздите с ръка, маркизът се обърна и я изгледа. Очите му бяха като тъмни ровове в нощта, а къдравата сива коса се бе разсипала свободно около лицето му.

— Аз вярвам на Улен — отговори той.

— Защо Улен е толкова уверен? И толкова уплашен? Та те са само наемници. Прочути, да, но са просто шайка продажни войскари.

Устата на маркиза се изпъна в студена безжизнена усмивка.

— Не сте ли чували разказите?

Гелел си спомни за приказките на бавачката си за Гвардията и как се опълчили на императора. Чутовни подвизи на велики юнаци и приказни, невероятни дела.

— Чувала съм ги. Трубадурски приказки и песни. Това обаче е било много отдавна. Защо Улен да се бои от тях сега?

Сега дойде редът на маркиза да изглежда объркан.

— Не знаете ли кой е той, какъв е бил?

Гелел зяпна изненадана, после процеди през зъби отговора си. Приближи коня си до маркиза:

— Как, в името на тайнствата на Кралицата, мога да знам каквото и да е, ако никой не ми казва нищо!

Маркизът вдигна ръка и се предаде.

— Извинете. Мислех, че знаете. Служил е в щаба на Дасем! Известно време е бил адютант на Чос. Ето защо му вярвам.

Гелел смаяно се отпусна и се нареди зад маркиза. Редиците на конната й част прогърмяваха покрай нея, докато животното й забавяше ход. Служил е с Дасем! Изкарал е целия си живот в служба и все пак не е напускал материка — та той се е сражавал във войните за обединение! Мътната да го отнесе! Половината от нея се изкушаваше да обърне коня и да застане срещу него. Защо той просто не й го каза? А защо да трябва да й го казва? Защо пък тя да не вярва в него независимо от това? Урко е имал основание да го избере, нали? Не приемаше ли неговата вещина, без да я оспорва?