![Черното копие и сянката на Властелина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/0/chernoto-kopie-i-syankata-na-vlastelina-bg-download.jpg)
Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
Хобитът и джуджето, заедно както в най-първите дни на струващото им се безкрайно странстване, пълзяха по мочурището към развалините на замъка. Пълзяха мълчаливо, ядосано късайки закачащите се за мокрите им дрехи стебла. Пълзяха тежко, през зъби дишайки влажния, плътен и наситен с гнили изпаренията въздух на изстиващите блата. Пълзяха, изтривайки мокрите чела с ръкави, с готово оръжие, като хобитът държеше над главата колчана си.
В ума му се появяваха някакви несвързани откъслеци от мисли, внезапно и съвсем не на място той си спомни за Графството, за пламтящата камина в общата зала, за песни, танци и шегички с Милисента... Бълнуване някакво. Хобитът го пъдеше надалеч – ала нелепите мисли отново упорито се връщаха. И сред тях внезапно се мярна нещо съвсем различно – той си спомни видението си по пътя към Арнор, видението, което неведнъж го беше озадачавало. Бяха две тъмни фигурки сред мъгливо море, застанали на ръба на огромен хълм с развалини на върха и човек в черно, спокойно изправен над неголям огън. „Явно започва да се сбъдва...“ – уморено си помисли Фолко. Нямаше повече сили да се учудва. Вървеше напред като зло омагьосан мъртвец, малко по малко забравяйки за всичко, дори избухналите спомени за мирния и щастлив живот в Графството започнаха да избледняват и да отплуват някъде в тъмнината.
Блатото ставаше по-плитко, отпред смътно се виждаше хълмът.
Усети присъствието на Олмер внезапни и безпогрешно. Зад сянката от влажни завеси гореше жив огън – съвсем като в неговото видение-сън. Малкото живо огънче, но около него стоеше някой? Нещо? – Сила, с която отдавна вече не се е случвало да си има работа някой от смъртните. Дори пред Еовин и Мериадок на Пеленорските полета те е била по-различна. Фолко не можеше да й даде определение. Впрочем, той и не опитваше. Интересуваше го само едно-свалил ли е противникът му доспехите си или поне шлема?!
От мъгливите вълни те изскочиха заедно – мокри, мръсни, потни. Пред тях нагоре се изчакваше стръмният склон на хълма. Там имаше огън, край който стоеше Олмер, а до него трябваше мирно да хрупа насипания му от дисагите овес черния боен кон на Краля-без-Кралство. Така трябваше да бъде. Така беше. Всеобщата връзка, по вълшебен начин появяващите се видения за събития, които могат да случат в едно неопределено бъдеще... Какво е зад тях? А впрочем, важно ли е това? Блатото свършва, огънят гори... сега тихо, много тихо, нагоре по склона, стрелата на тетивата, резервната в зъбите. Мечът, острието на Отрина, метателните ножове – всичко е приготвено... И няма какво да мисли за тайните, които обвиват тази история. „Стреляй пръв!“
Пръстите докоснаха края на разрушената стена. Сега внимателно да се повдигне... да се повдигне... да се покаже.
Да, тук всичко беше така, както в паметния сън. Малък огън, едва чуто хрупане на врания кон на Олмер. И самият Олмер в тъмно наметало, без шлем и без доспехи, стоеше пред хобита като на длан. В този миг, когато главата на хобита едвам се показа в пролома, раменете на Господаря едва забележимо трепнаха – или само му се стори на Торин?
Думите замръзнаха на джуджето на езика.
- Стреляй! – Стори му се, че извика, а в действителност той едва чуто изхърка.
Фолко за пръв път виждаше ръцете на Олмер без ръкавици. Доколкото помнеше, Господаря никога не ги сваляше – черни, гладки, прилягащи му като втора кожа, но ето дойде време и за тях.
Олмер държеше длани над пламъка. За миг проблесна учудване – няма ли да ги изгори? – а после цялото внимание на Фолко беше приковано към тънкия черен пръстен на средния пръст на дясната ръка на Господаря. Хобитът го погледна – и едва не падна, с усилие сподавил вика си. Това тъмно невзрачно пръстенче удари осмелилият се да го зърне с дръзки очи така, че ако Фолко несъзнателно не очакваше нещо подобно, нямаше да устои. Но собствената му воля успя да се намеси – подобно на това, как изкусен майстор на меча с леко обръщане на острието отвежда настрани цялата чудовищна сила на стоварилия се върху него удар, вместо просто да подложи собствения си щит, така и волята на хобита, извършила нещо неописуемо, го опази. Усещането беше такова, че Фолко с цялото си естество се протегна напред, стягайки волята си в остър конус и насочвайки върха й към гърлото на Олмер...
Всичко описано продължи само миг. Темпото на мислите приказно се увеличи, а ръцете се движеха много по-бавно. О всемогъщи Илуватар, защо толкова бавно вдигам лъка?!