Черното копие и сянката на Властелина [bg]

И Олмер като че ли също го чу – Пръстенът запълзя по-бърже, сега вече забележимо изпреварвайки ръцете на хобита.

Фолко не можеше да присвие очи, не можеше да види изкривеното лице на джуджето, опитващо се да извади кинжала от ножниците – десниците му се движеха по-бързо, но не по-бързо от ръцете на Фолко. В реалния свят не беше изминала и една частица от секундата, според мисления часовник на хобита и джуджето всичко това зае не по-малко от няколко мига. Около тях светът изглеждаше застинал, замрял, окаменял – всичко наоколо чакаше резултата.

Пръстенът на Краля-Призрак се плъзгаше по дългия пръст на Олмер, плъзгаше се, приближавайки се към вече сложения. Леден ужас все по-здраво и по-дълбоко забиваше безжалостни нокти в съзнанието на Фолко. Страшни видения застанаха като гнетяща редица: пламнали селища, скелети, терзаещи с избелели кости плътта на живите, слънце, изливащо се от небосклона подобно на застреляна, ранена птица, и вселенската стена на огъня, стояща от хоризонт до хоризонт...

От нетърпимата болка му се искаше да разкъса устата си в неистов, облекчаващ рев и се чувстваше, че може да стане по-зле, ах колко по-зле... Пръстените се докоснаха.

Вятър, вятър и тъмнина, затулващи с непроницаемо покривало фигурата на Краля-без-Кралство, треперене на земята под краката. И вцепененият хобит видя това, което досега не беше виждал нито един смъртен или безсмъртен. Ръката на Олмер бе обрамчена от призрачно алено сияние – и в тази злокобна, несигурна светлина пламнаха като въглени и двата Пръстена – и се сляха.

Ето го и отговорът, къде са се дянали останалите седем: сливайки се, те се превръщаха в някаква нова същност, но какви Сили ги накараха да се съединят?

Покривалото на Мрака се събра и едновременно с това острието на стрелата се оказа все пак прицелено натам, където беше необходимо, и хобитът отпусна тетивата, а джуджето хвърли кинжала си.

Стрелата и острието безшумно потънаха в колебаещата се тъмна завеса като в дълбока вода – и нищо!...

Не успяха да се стъписат от станалото. Хобитът не успя да сложи резервната стрела, Торин не успя да се хвърли напред, да завърже смела смъртоносна сеч. Замразяващо вцепенение ги притисна. Сигурно можеше да се каже, че това беше страх, надминал всякакви граници и затова не усещан от съзнанието – затова пък обездвижващ. А след това иззад завесата на тъмата се появи Олмер. Появи се и с бавна крачка се насочи право към замръзналите приятели.

„Край“ – мярна се в главата на хобита.

Те стояха като вкаменени, а Олмер вървеше към тях и наметалото му изглеждаше като парче от Вечната Нощ. Те закъсняха. Нищо не можеше сега да спре Краля-без-Кралство. А на неуспешните ловци – така им се пада!

Олмер спря на две крачки от тях, втренчено се вгледа в лицето на хобита. Очите му както и тогава в шатрата изглеждаха като бездънни дупки към вечната Нощ, към Нищото... Но във всичко друго лицето беше човешко – засега още човешко лице.