Зовът на барабана [bg]

Той ме огледа за миг с присвити очи.

— Да, сетих се — каза накрая. Отпусна глава на възглавницата и се вгледа в ниския таван. — Все пак, ако е човешко — макар и жалко — да съм наясно, че може да ви засегна, като доведа Уилям тук, ще ви помоля да ми повярвате, че не това беше мотивът ми.

Сложих готовото кълбо в кошницата и взех друго чиле, разпънах го на облегалката на един стол.

— Вярвам ви — казах, като гледах вълната. — Би било твърде голямо усилие, за да е само заради това. А какъв беше мотивът ви?

Усетих движението, когато сви рамене.

— Очевидното — да може Джейми да види момчето.

— И другото очевидно — да можете вие да видите Джейми.

Настъпи тишина. Аз не откъсвах очи от чилето, въртях нишката на кълбото, като го преобръщах постепенно в сложната кръстоска, която щеше да доведе до съвършена сфера от вълна.

— Вие сте забележителна жена — каза той накрая с равен тон.

— Нима. — Не го погледнах. — В какъв смисъл?

Той се облегна назад; чух как леглото изшумоля.

— Не сте нито предпазлива, нито обичате заобикалките. Всъщност не мисля, че съм срещал друг толкова прям — мъж или жена.

— Е, не е нарочно — казах аз. Стигнах до края на нишката и я подпъхнах прилежно в кълбото. — Така съм родена.

— Аз също — каза той много тихо.

Не отговорих; не мислех, че го каза на мен.

Станах и отидох до шкафа. Взех три бурканчета: непета, валериан и див джинджифил. Взех мраморното хаванче и изсипах сушените листа и корени в него. Капнах малко гореща вода от чайника.

— Какво правите? — попита лорд Джон.

— Настойка за Иън — казах аз и кимнах към него. — Същата, каквато дадох и на вас преди четири дни.

— Чухме за вас по пътя от Уилмингтън — каза Грей. Говореше небрежно сега, просто за да завърже разговор. — Добре известна сте с уменията си в околността.

— Ммм. — Удрях и смилах, наситената миризма на див джинджифил изпълни стаята.

— Казват, че сте знахарка. Какво е това?

— Ами всичко от акушерка през лекар до заклинател и гадател — казах аз. — Зависи с кого говорите.

Той издаде някакъв звук, може би смях, и после притихна.

— Мислите, че са в безопасност. — Това бе заявление, но и въпрос.

— Да. Джейми не би завел момчето, ако мислеше, че има някаква опасност. Сигурно знаете това, ако изобщо го познавате? — добавих и го погледнах.

— Познавам го.

— Така е.

Той замълча и се почеса.

— Познавам го достатъчно добре — или така си мисля, — за да рискувам да изпратя Уили с него, сам. И да съм сигурен, че той няма да му каже истината.

Изсипах зелено-жълтия прах на малко парче памучна марля и го вързах на торбичка.

— Не, за това сте прав.

— А вие?

Погледнах го сепната.

— Наистина ли мислите, че бих му казала? — Той се вгледа внимателно в лицето ми, после се усмихна.

— Не — каза тихо. — Благодаря ви.

Изсумтях и пуснах торбичката в чайника. Сложих бурканите с билки в шкафа и се захванах отново с вълната.