Зовът на барабана [bg]

Но в едно от леглата ми имаше потен англичанин, а в другото мръсно куче, да не говорим за тийнейджъра, когото очевидно го чакаше тежка нощ. Чаршафите не бяха прани с дни и прането им беше много тежка работа — изваряване, вдигане и изстискване. Леглото ми за тази нощ, ако изобщо щях да спя — щеше да бъде сгъната завивка с възглавница от торба изпредена вълна. Цяла нощ щеше да ми мирише на овце.

Грижата за болен е трудна работа и внезапно се почувствах ужасно изморена. За миг силно ми се прииска просто да се махна. Отворих очи и погледнах с негодувание лорд Джон. И тогава избликът на самосъжаление изчезна. Той лежеше по гръб, с ръка зад главата и се взираше мрачно в тавана. Може да беше само от светлината на огъня, но ми се стори, че лицето му е белязано от тревога и мъка, очите тъмнееха от страдание.

Веднага се засрамих от мислите си. Да, не го бях искала тук. Да, подразних се от това натрапване в живота ми и от бремето на болестта му, което се стовари върху мен. Самото му присъствие ме изнервяше — да не говорим за присъствието на Уилям. Те скоро щяха да си тръгнат. Джейми щеше да се прибере, Иън щеше да оздравее и аз щях да си върна покоя, щастието и чистите чаршафи. Но онова, което се беше случило с него, щеше да остане завинаги.

Джон Грей беше изгубил съпругата си — както и да я възприемаше. А и се искаше нещо повече от кураж, за да доведе Уилям тук и да го изпрати с Джейми. Предполагах и че не беше виновен, че се е заразил с морбили.

Оставих вълната настрани и станах да сложа чайника. Като че ли всички имахме нужда от чаша хубав чай. Когато се изправих от огнището, видях, че лорд Джон обръща глава, движението ми беше прекъснало мислите му.

— Чай — казах аз, не смеех да срещна очите му след неприятните си мисли. Направих лек, смутен жест към чайника.

Той се усмихна леко и кимна.

— Благодаря ви, госпожо Фрейзър.

Взех кутия с чай от шкафа, сложих две чаши и лъжици, добавих и купа със захар. Тази нощ нямаше меласа.

Когато приготвих чая, седнах близо до леглото да го изпия. Отпивахме мълчаливо, между нас витаеше странно смущение.

Накрая оставих чашата и се прокашлях.

— Съжалявам. Не ви изказах съболезнованията си за загубата на съпругата ви — казах малко официално.

Той като че ли се изненада, после кимна, също толкова официално.

— Странно, че го казвате точно сега — рече той. — Тъкмо мислех за нея.

Бях свикнала хората да разгадават мислите ми само като хвърлят един поглед към лицето ми, затова бях странно доволна, че и аз съм успяла поне веднъж.

— Много ли ви липсва… съпругата ви? — Притеснявах се да го попитам това, но той като че ли не сметна въпроса за прекалено вмешателство. Вероятно и сам си го беше задавал, защото отговори веднага, макар и замислено.

— Всъщност не знам. — Погледна ме и вдигна вежда. — Безчувствено ли звучи?

— Не зная — отвърнах леко сопнато. — Вие би трябвало да знаете по-добре дали сте имали чувства към нея.