Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Може би ще иска да я подъвче — предложи Джондалар, когато тя стъпи в обширното общо огнище, като и показа костта.
Тя я взе и я сложи в ръката на детето.
— Ето, Ташер, вземи я, харесва ли ти?
Нямаше месо, но костта все още миришеше приятно. Детето лапна дебелия и край, опита го, реши, че му харесва и най-сетне се укроти.
— Това беше добра идея, Джондалар — каза Айла. Държеше тригодишното детенце, застанала близо до него, и гледаше.
— Майка ми правеше така, когато сестричката ми ставаше раздразнителна — каза той.
Взряха се безмълвно и с жадни очи един в друг, като всеки попиваше чертите на другия — всяка сенчица, всяка подробност и промяна. „Отслабнал е“ — помисли си Айла. — „Изглежда изпосталял“.
„Разтревожена е за Фрали, иска да и помогне — помисли си Джондалар. — О, Дони, толкова е красива!“
Ташер изпусна костта и Вълчо я грабна.
— Пусни я! — заповяда му Айла. Той неохотно я остави, но застана да я пази.
— Можеш да му я дадеш. На Фребек едва ли ще му хареса, ако дадеш на Ташер костта, след като Вълчо я е лапал.
— Не искам да свиква да взима неща, които не са негови.
— Всъщност той не я взе. Ташер я пусна. Вълчо сигурно е помислил, че е за него — заключи логически Джондалар.
— Може и да си прав. Предполагам, че няма да стане нищо лошо, ако му я оставя.
Тя даде знак и вълчето отново захапа костта. Запъти се направо към постелята на Джондалар, разстлана на пода, близо до къта за работа с кремък. Разположи се удобно върху нея и заръфа кокала.
— Вълчо, махай се оттам — погна го Айла.
— Няма нищо, Айла… стига ти да не възразяваш. Той често идва и се разполага там като у дома си. Аз… даже му се радвам.
— Не, нямам нищо против — каза тя и се усмихна. — Ти винаги си бил добър и с Рейсър. Мисля, че животните те харесват.
— Е, не като теб. Теб направо те обожават. Аз наистина… — започна той и внезапно замълча. Челото му се сбърчи и той затвори очи. Когато ги отвори, Джондалар се поизправи и се отдръпна една крачка. — Майката те е благословила с велик дар — каза той с много по-сух тон и вид.
Изведнъж Айла усети горещи сълзи в очите и болка в гърлото си. Погледна надолу и също направи крачка назад.
— Изглежда, че Ташер скоро ще си има братче или сестриче — каза Джондалар, сменяйки темата.
— Опасявам се, че е така — отвърна Айла.
— Опасяваш се? Да не искаш да кажеш, че тя не бива да ражда бебето? — попита Джондалар изненадан.
— Разбира се, че трябва да го роди, но не сега. Още е твърде рано.
— Сигурна ли си?
— Не, не съм сигурна. Не ми разрешават да я видя — каза Айла.
— Фребек ли?
Айла кимна.
— Просто не знам какво да правя.
— Не мога да разбера защо продължава да подценява уменията ти.
— Мамут казва, че според Фребек „плоскоглавците“ нямат никаква представа от лечителство, затова не вярва, че съм научила нещо от тях. Мисля, че Фрали действително има нужда от помощ, но Мамут казва, че тя самата трябва да помоли за това.
— Мамут сигурно е прав, но ако тя наистина ще ражда, би могла да се обърне към теб.
Айла премести Ташер, който беше засмукал палеца си и засега изглеждаше доволен. Забеляза Вълчо върху спалните кожи на Джондалар, които и бяха толкова познати и които съвсем до скоро бяха разположени до нейните. Постелята и близостта му я накараха да си спомни докосването му и това, което той можеше да я накара да изпита. Прииска и се кожите му пак да са на нейния нар. Когато го погледна отново, в очите и се таеше желание и Джондалар така внезапно откликна, че закопня да я докосне, но се въздържа. Реакцията му обърка Айла. Беше я погледнал по начин, който винаги предизвикваше трепет дълбоко в нея. Но защо се спря? Беше съкрушена, но в един миг бе изживяла… нещо… може би надежда. Може би щеше да намери начин да го достигне, ако продължи да опитва.
— Надявам се да го стори — каза Айла, — но може да е твърде късно да се спре раждането.
Тя понечи да си тръгне и Вълчо се надигна, за да я последва. Погледна животинчето, после мъжа, замисли се и след това каза:
— Джондалар, ако тя наистина изпрати да ме повикат, ще задържиш ли Вълчо тук? Не мога да му позволя да върви подир мен и да ми се мотае из краката в Огнището на Жерава.
— Да, разбира се — отговори Джондалар. — Но дали той ще иска да дойде тук?
— Вълчо, върни се! — каза тя. Той я изгледа с леко скимтене, сякаш я питаше нещо. — Върни се при леглото на Джондалар! — каза тя като вдигна ръка и посочи. — Иди при леглото на Джондалар — повтори тя.