Ловци на мамути

Пролетните води сякаш отнасяха студа и обитателите на бивака, освободили се от мразовитата прегръдка, подобно на реката, наизлязоха от землянката. Макар че навън затоплянето се усещаше само като разлика в температурата, ограниченият от затвореното пространство живот бе заменен с енергични дейности на открито. Всеки претекст за излизане беше приветстван с ентусиазъм, дори пролетното чистене.

Хората от Лъвския бивак бяха чистници по своите собствени стандарти. Макар че имаше изобилие от натрупан лед и сняг, за да се получи вода трябваше да се запали огън и да се употребят големи количества гориво. Въпреки това, част от получената вода използваха за готвене и пиене, а друга — за миене и за редовните си сауни. Обикновено личното пространство беше добре организирано, грижеха се за сечивата и инструментите си, а малкото дрехи, които носеха вътре, биваха от време на време изчетквани, изпирани и поддържани в добро състояние. И все пак към края на зимата вонята в землянката беше невероятна.

За нея допринасяха храните в различен стадий на консервиране или разлагане — готвени, сурови и развалени; врящите масла, често гранясали, тъй като от време на време към старата мазнина прибавяха пресни буци сланина, за да горят лампите; не винаги изхвърляха редовно кошовете за ходене по голяма нужда; оставяха урината в контейнерите да престои, за да се превърне в амоняк посредством разлагането на уреята от бактерии. Макар че сауните бяха полезни за здравето и почистваха кожата, те почти не премахваха естествените телесни миризми, но това не беше тяхното предназначение. Личната миризма беше част от индивидуалността на самоличността.

Мамутоите бяха свикнали с наситените и остри естествени аромати на ежедневието. Обонянието им беше добре развито и те много го използваха, подобно на зрението и слуха, за да се ориентират в околната среда. Дори миризмите на животните не се считаха за неприятни; и те бяха нещо естествено. Но със затоплянето на времето дори носовете, свикнали с нормалните миризми на живота, започнаха да усещат последствията от дългото съвместно съществувание на двадесет и седем души в затворено пространство. През пролетта хората вдигаха завесите, за да проветрят землянката и изнасяха натрупания през цялата зима боклук.

За Айла това включваше и изхвърлянето на конския тор от пристройката. Конете бяха преживели зимата добре, което радваше Айла, но в това нямаше нищо чудно. Степните коне бяха здрави животни, пригаждащи се към суровите условия на лютите зими. Макар че трябваше сами да си осигуряват прехраната, Уини и Рейсър бяха свободни да излизат, когато пожелаят и да се прибират на защитено място, което далеч превъзхождаше укритията, с които обикновено разполагаха техните диви братовчеди. Освен това, те винаги бяха осигурени с вода и дори с малко храна. Конете бързо съзряваха сред дивата природа, което при обичайните условия беше необходимо, за да оцелеят, и Рейсър, подобно на други жребчета, родени по същото време, вече бе достигнал пълния си ръст. Макар че през следващите години щеше да наедрее още, той беше един як жребец, малко по-голям от майка си. Пролетта беше и сезон на недостиг. Запасите от някои храни, особено любимите зеленчуци, бяха изчерпани, а други бяха силно намалели. Когато взимаха от складираната в хранилищата храна, всички бяха доволни, че са решили да проведат последния лов на бизони. В противен случай, сега може би щяха да изпитват недостиг на месо. Макар че месото им ги засищаше, то не ги задоволяваше. Айла си припомни пролетните тонизатори, които Иза приготвяше за Клана на Брун и реши да направи някои от тях за обитателите на бивака. Нейните запарки от различни сушени билки, които включваха богатия на желязо жълт лапад и предотвратяващите скорбут шипки, намаляваха настъпилата липса на витамини, причиняваща ненаситната жажда за прясна храна, но не премахваха желанието за нея. Всички бяха изгладнели за първите пресни зеленчуци. Но нуждата от прилагането на лечителските и умения не се свеждаше само до приготвянето на пролетните тонизатори.