Децата на капитан Грант

— Успокойте се, Том — каза леди Елена. — Провидението е искало да…

— Не, госпожо! — поде старият Том. — Извинете, но това е невъзможно! Не съм се излъгал! Еъртън също прочете писмото и тъкмо той, обратно на вашите нареждания, искаше да ме насочи към австралийския бряг!

— Еъртън? — възкликна Гленарван.

— Да, той самият. Той ме убеждаваше, че това е грешка и че вие ми давате среща в залива Туфолд!

— А пазите ли писмото, Том? — попита майорът, извънредно заинтригуван.

— Да, господин Мак Набс — отговори Остин. — Ще отида да го потърся.

Остин изтича до кабината си в предната част на кораба. Докато го нямаше всички се споглеждаха и мълчаха. Само майорът, вперил поглед в Паганел, скръсти ръце и каза:

— Но трябва да се признае, Паганел, това е вече прекалено!

— Какво? — запита географът, който, превил гръб и с очила на челото, приличаше на огромна въпросителна.

Остин се върна. Той държеше в ръка писмото, писано от Паганел и подписано от Гленарван.

— Моля ваша светлост да прочете — каза старият моряк. Гленарван взе писмото и зачете:

— „Заповядвам на Том Остин да тръгне незабавно и да отведе «Дънкан» при 37 градуса ширина на източния бряг на Нова Зеландия…“

— Нова Зеландия! — извика Паганел, като подскочи.

Той грабна писмото от ръцете на Гленарван, разтърка очи, намести очилата на носа си и прочете на свой ред.

— „Нова Зеландия!“ — каза той по начин, който не може да се предаде, и писмото се изплъзна от пръстите му.

В този момент той почувствува, че някой сложи ръка на рамото му. Обърна се и се намери лице в лице с майора.

— Е, мой драги Паганел — каза Мак Набс сериозно, — все пак е щастие, че не сте изпратили „Дънкан“ в Кохинхина!

Тази шега довърши горкия географ. Неудържим смях обхвана целия екипаж на яхтата. Паганел ходеше като луд напред-назад, хващаше се за главата с две ръце, скубеше си косите. Не знаеше какво да прави, нито какво иска! Спусна се несъзнателно по стълбата на задния дек, тръгна безцелно по палубата право напред, като залиташе, и се изкачи на носовия мостик. Там краката му се оплетоха в купчина въжета. Препъна се. Ръката му случайно улови някаква връв.

Изведнъж се разнесе страшен гръм. Изгърмя оръдието от носовия мостик и обсипа тихите води на морето с градушка от картеч. Злополучният Паганел бе дръпнал въжето на зареденото оръдие, ударникът се бе спуснал върху запалителния заряд, от което последва гърмежът. Самият географ бе отхвърлен към стълбата на мостика и изчезна във входника, който водеше към помещението на екипажа.

След изненадата от изстрела последва вик на ужас. Всички помислиха, че се е случило нещастие. Десетина моряци се втурнаха в палубното помещение и изнесоха оттам Паганел, свит на две.

Географът бе безмълвен.

Отнесоха дългото му тяло на кърмовия дек. Другарите на честния французин бяха отчаяни. Майорът, който при сериозни случаи ставаше и лекар, се готвеше да съблече нещастния Паганел, за да превърже раните му, но щом посегна към него, умиращият подскочи, сякаш го удари електрически ток.