Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
За Хари Грант вече не се говореше. И каква полза, щом не можеха да предприемат нищо за него? Името на капитана се произнасяше все още, но само в разговорите между дъщеря му и Джон Манглс.
Джон никога не спомена на Мери за онова, което девойката му бе казала през последната нощ във Варе Атуа. Неговата дискретност не му позволяваше да се възползува от думи, произнесени в момент на отчаяние.
Когато говореше за Хари Грант, Джон продължаваше да крои планове за бъдещи издирвания. Той уверяваше Мери, че лорд Гленарван ще поднови тая неуспяла експедиция, като изхождаше от обстоятелството, че истинността на документите не подлежи на съмнение. Следователно Хари Грант се намира някъде и те трябва да го намерят, дори ако се наложи да претърсят целия свят. Мери се опияняваше от тия думи. Джон и тя, свързани с едни и същи мисли, сега живееха с една и съща надежда. Леди Елена често вземаше участие в разговорите им, но не се увличаше в тия илюзии. Тя внимаваше да не върне младите хора към тъжната действителност.
През това време Мак Набс, Робърт, Уйлсън и Мълреди ходеха на лов, без да се отдалечават много от отряда, и всеки от тях донасяше своя дял дивеч. Паганел, постоянно наметнат с плаща си от формиум, стоеше настрана мълчалив и замислен.
И все пак — това трябва да се подчертае — въпреки естествения закон, според който изпитанията, опасностите, умората и лишенията обезсърчават и правят раздразнителни и най-добрите хора, тия другари по съдба останаха свързани, предани и готови да умрат един за друг.
На 25 февруари пътят им бе преграден от една река, която, според картата на Паганел, трябваше да бъде Уайкари. Преминаха я в брод.
В продължение на два дни те вървяха непрекъснато през покрити с храсти равнини. Половината от разстоянието между езерото Таупо и крайбрежието бе изминато без лоша среща, но не и без умора.
После започнаха огромни, безкрайни гори, които напомняха австралийските, само че тук вместо евкалипти растяха „каури“. Макар че през това четиримесечно пътуване способността на Гленарван и на другарите му да се възхищават се беше твърде много притъпила, сега те не можеха да не се възхитят пред гледката на тия гигантски борове, достойни съперници на кедрите в Ливан и на мамутовите дървета в Калифорния. Стволовете на тия каури достигат тридесет метра височина и едва тогава започват клоните. Те растат на уединени групи, така че гората се състои не от дървета, а от безчислени групи дървета, които разперват на шестдесет метра във въздуха своите слънчобрани от зелени листа.
Някои от тези борове, млади още, на не повече от сто години, приличаха на червения бор в Европа. Короните им бяха тъмни и завършваха с остър връх. Но по-старите им събратя, дървета по на пет-шест века, образуваха огромни шатри от зеленина, подпрени на непроходимите разклонения на техните клонаци. Стволовете на тия патриарси на новозеландските гори стигаха до петнадесет метра околовръст, така че и всичките пътешественици да се хванеха ръка за ръка, не можеха да обгърнат дънерите им.
В продължение на три дни малкият отряд вървя под тия грамадни сводове по глинеста почва, върху която никога не бе стъпвал човешки крак. Това личеше от купчините смолиста гума, които се виждаха на много места край дънерите на каурите и които биха осигурили туземния износ за много години.
Тук ловците намериха цели ята киви, толкова редки в области посещавани от маорите. Тия любопитни животни се бяха укрили в недостъпните гори от преследванията на новозеландските кучета. Те доставиха на пътешествениците изобилна и здрава храна.
Паганел дори успя да забележи отдалеч в един гъсталак двойка огромни птици. Неговият инстинкт на естественик се събуди. Той повика другарите си и въпреки умората майорът, Робърт и той се впуснаха по следите на тия животни.
Силното любопитство на географа бе обяснимо. Той видя или му се стори, че вижда в тези птици птиците „моас“, принадлежащи към рода „dinornis“, които мнозина учени причисляват към изчезналите видове. А срещата с тях потвърждаваше мнението на фон Хохщетер и на някои други пътешественици, че тия новозеландски безкрили гиганти съществуват.
Моасите, които Паганел преследваше, тия съвременници на мегатериумите и птеродактилите, трябва да бяха високи пет-шест метра. Това бяха огромни и много страхливи щрауси, защото бягаха с изключителна бързина. Нито един куршум не можа да ги достигне! След няколко минути преследване неуловимите моаси изчезнаха зад големите дървета и ловците напразно похабиха барут и сили.
Тази вечер, на 1 март, Гленарван и другарите му най-сетне излязоха от огромната гора каури и спряха да нощуват в подножието на планината Икиранги, чийто връх се издигаше на хиляда шестстотин и петдесет метра височина.