Децата на капитан Грант

След като се посъветва с другарите си, Гленарван обсъди с Джон Манглс по-подробно въпроса за връщането. Джон прегледа складовете. Въглища имаха най-много за 15 дни. Тъй че трябваше да се снабдят с гориво от най-близкото пристанище.

Джон предложи на Гленарван да отидат до залива Талкауано, където „Дънкан“ се беше вече продоволствувал, преди да започнат околосветското пътуване. Този път беше прав и минаваше тъкмо по тридесет и седмия паралел. Оттам яхтата, след като се запаси добре, ще тръгне на юг, ще заобиколи нос Хорн и ще се върне в Шотландия по Атлантическия океан.

Планът бе приет и на механика бе дадена заповед да засили парата. След половин час бе взет курс по посока на Талкауано. Морето отговаряше напълно на името си Тих океан. В шест часа вечерта последните планини на Нова Зеландия изчезнаха в топлите мъгли на хоризонта.

Започваше обратният път. Тъжно пътуване за тия смели търсачи, които се връщаха в родината си без Хари Грант. И затова екипажът на яхтата, така щастлив при тръгването, така уверен в успеха на експедицията, сега се връщаше в Европа, победен и обезкуражен. Нито един от тия храбри моряци не се вълнуваше от мисълта, че се прибира у дома си. Напротив, те всички бяха готови още дълго да се борят с морските опасности, за да намерят капитан Грант.

Така след овациите, с които бе посрещнато появяването на Гленарван, настъпи униние. Между пътниците вече нямаше ония весели разговори, които оживяваха по-рано пътуването. Всеки се държеше настрана в самотата на своята кабина и рядко някой от тях се показваше на палубата на „Дънкан“.

Човекът, който обикновено отразяваше преувеличени и добрите, и лошите настроения на кораба, Паганел, който при нужда би измислил дори и надеждата, същият този Паганел сега беше мълчалив и мрачен. Той почти не се показваше. Неговата природна бъбривост, неговата френска живост се бяха превърнали в мълчание и отчаяние. Той дори изглеждаше по-обезсърчен от другарите си. Ако Гленарван споменеше, че ще поднови издирванията, Паганел поклащаше глава като човек, който вече на нищо не се надява и който си е съставил окончателно мнение за съдбата на корабокрушенците от „Британия“. Чувствуваше се, че той ги смята за безвъзвратно загубени.

А на яхтата се намираше един човек, който можеше да даде сведения за тази катастрофа, но той продължаваше да мълчи. Това беше Еъртън. Нямаше никакво съмнение, че този негодник знае, ако не истината за настоящата съдба на капитана, то поне мястото на корабокрушението. Но, разбира се, ако намереха Грант, Грант щеше да бъде свидетел срещу него и затова той настойчиво мълчеше. Този факт беше породил против него голяма злоба особено между моряците, които искаха да се разправят с него.

На няколко пъти Гленарван поднови опитите си да узнае нещо от боцмана. Не помогнаха нито обещанията, нито заплахите. Упорството на Еъртън беше толкова голямо и толкова необяснимо, че майорът почна да мисли, че той не знае нищо. Неговото мнение споделяше впрочем и географът и с това потвърждаваше своите лични схващания за съдбата на Хари Грант.