Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Мога поне да изляза и да разбера какво става — изръмжа Таланвор и закрачи към вратата. — Ако не са твоите Айез Седай…
— Не! Ти ще останеш тук. Моля. — Изпита благодарност към сумрака за това, че прикри изчервеното й лице. Щеше да си прехапе езика, но не и да изрече последната дума, но тя се бе изплъзнала от устата й неволно. Продължи с по-решителен тон: — Ще останеш тук, за да браниш кралицата си, както си длъжен.
В смътната светлина не можеше да види лицето му. Лекият му поклон изглеждаше съвсем както трябва, но Мургейз беше готова да заложи и последния си меден петак, че и лицето, и поклонът излъчват гняв.
— Ще остана в преддверието ви.
Е, гласът му поне не можеше да го скрие. За първи път обаче изобщо не я интересуваше колко ядосан е, нито че почти не се опитва да го скрие. Най-вероятно някой ден щеше да убие този непочтителен младеж със собствените си ръце, но нямаше да позволи да загине точно тази нощ, посечен от войници, които нямаше дори да разберат кой е и на чия страна стои.
Без да запали нито един от светилниците, тя уми лицето си и зъбите. Бреане и Лини й помогнаха да се облече — в синя копринена рокля на зелени ивици, с водопади от снежна дантела на китките и под брадичката. Щеше да е много подходяща да посрещне с нея Айез Седай. Навън в нощта бушуваше сайдар. Трябваше да са Айез Седай. Кой друг можеше да е?
Когато излезе, тримата мъже седяха в мрака, смътно разсеян от лунните лъчи, проникващи през прозорците, и от случайните проблясъци на бликащия от Силата огън. Дори една запалена свещ можеше да привлече нечие нежелано внимание. Ламгвин и господин Джил скочиха почтително от столовете си; Таланвор се изправи по-бавно и не й беше нужна светлина, за да разбере, че я гледа упорито навъсен. Тя нареди на Ламгвин да донесе още столове и да ги постави по-надалече от прозорците. После всички седнаха и зачакаха. Навън все още отекваха трясъци и ревове, пищяха рогове и крещяха мъже, и сред всичко това тя усещаше как сайдар се надига и пада, надига се и се стоварва отново.
Бавно, след може би повече от час, битката заглъхна и замря. Нечии гласове все още крещяха неразбираеми команди, пищяха ранени и от време на време онези странни дрезгави рогове надигаха глас, но дрънчене на стомана вече не се чуваше. Сайдар заглъхна; тя беше сигурна, че някакви жени все още го държат, но никоя повече не преливаше.
Таланвор се размърда, но тя му махна с ръка да си остане на мястото — за миг си помисли, че няма да й се подчини. Скоро се развидели и тя вече ясно виждаше сърдитото лице на Таланвор.
Да, търпението бе една от добродетелите, на които този младеж трябваше да се научи. Слънцето се издигна. Лини и Бреане започнаха да си шепнат все по-тревожно, мятайки погледи към нея. Таланвор се въсеше и я гледаше изпепеляващо с тъмните си очи; тъмносиньото палто така добре му стоеше! Господин Джил мърдаше неспокойно и току прокарваше пръсти през посивяла си коса и попиваше с кърпа порозовелите си бузи. Ламгвин се беше отпуснал в стола си — доскорошен уличен побойник, с тежко отпуснати клепачи, които го правеха да изглежда почти задрямал, но когато хвърли поглед към Бреане, по нашареното му с белези лице със счупен нос пробяга усмивка. Мургейз се съсредоточи върху дишането си, почти като по време на упражненията, които беше правила толкова често при обучението си в Кулата. Търпение. Ако скоро не дойдеше някой, щеше да им каже тя…
И въпреки че го очакваше, подскочи при рязкото почукване на вратата. Преди да успее да нареди на Бреане да види кой е, вратата рязко се отвори, дори се блъсна в стената. Мургейз се втренчи във влезлия.
Беше висок и мургав, с клюнест нос, и се взираше хладно в нея. Над рамото му стърчеше дългата дръжка на меч. Странна броня покриваше гърдите му — застъпващи се плочки, лакирани в блестяща позлата и лъскаво черно, а в едната си ръка държеше шлем, наподобяващ глава на насекомо, в черно, златисто и зелено, с три дълги тънки зелени пера. Още двама мъже в брони пристъпиха по петите му, с шлемове на главите, но без пера; техните брони бяха по-прости, но пък и двамата държаха арбалети, готови за стрелба. Други стояха зад тях отвън в коридора, с дълги копия със златно-черни лентички, привързани под остриетата.
Таланвор и Ламгвин, и дори господин Джил скочиха и застанаха между нея и странните й посетители. Наложи й се да си пробие път през тях.