Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Страхливост?! Ярост се надигна в гърдите на Мургейз, но тя не можа да изрече и една дума. Пръстите й се впиха в чаршафа. Не допускаше, че би могла хладнокръвно да реши да легне с Валда, но и да го беше направила, щеше да го преживее. Съвсем друго бе да каже „да“, защото я бе страх да се изправи пред щипците и иглите на Асунава — боеше се ужасно, че той може наистина да изтръгне от нея търсените признания. Колкото и да бе пищяла в ръцете на Асунава, Валда бе този, който й показа истинските граници на смелостта й, оказали се далеч по-тесни, отколкото беше вярвала. Докосването на Валда, леглото му — всичко това можеше да се забрави с времето, но тя никога нямаше да може да отмие срама на онова „да“ от устните си. Сега Бреане беше хвърлила истината в лицето и тя не знаеше как да отговори.
Необходимостта да го направи й бе спестена от тропота на ботуши пред спалнята й. Вратата се отвори рязко и в стаята се втурна Таланвор.
— Значи си будна! Добре — каза той. Това й позволи сърцето й да забие отново, позволи й отново да задиша. Опита се да пусне ръката на Бреане — не помнеше кога я беше хванала, — но за нейна изненада жената мълком я стисна веднъж, преди да я отдръпне.
— Става нещо — продължи Таланвор и отиде до прозореца, но застана отстрани, сякаш се пазеше да не го види някой отвън, и надникна в нощта. Лунната светлина очерта високия му силует. — Господин Джил, елате да разкажете какво сте видели.
Една глава се показа на вратата лисото й теме просветна в тъмното. Зад нея се раздвижи длъгнестата сянка на Ламгвин Дорн. Когато Бейзъл Джил разбра, че тя все още е в леглото, светещата петънце на черепа му се помръдна и той отмести погледа си някъде встрани, макар че сигурно му беше трудно да различи нещо повече от самото легло. Господин Джил беше по-обемист от Ламгвин, но много по-нисък от него.
— Простете ми, моя кралице. Не исках да… — Той се окашля силно и ботушите му изскърцаха по пода. Ако имаше шапка, сигурно щеше да я мачка нервно. — Бях в Дългия коридор, тъй като отивах по… по… — По нужда, но не можа да се насили да го каже пред нея. — Все едно, погледнах случайно през един от прозорците и видях как една… една голяма птица, мисля… кацна на покрива на Южните казарми.
— Птица! — Тънкият гласец на Лини накара господин Джил да подскочи и да очисти входа. А може и да го беше сръгала в ребрата. Тя мина покрай него, като завързваше колана на нощната си роба. — Глупци! Тъпаци с волски мозъци! Събудили сте детето… — Тя млъкна и се окашля свирепо: Лини изобщо не забравяше, че някога беше била детегледачката на Мургейз, както и на майка й, но пред другите никога досега не се беше изтървавала. Трябваше да е много ядосана, за да го направи сега, и то си личеше по гласа й. — Събудили сте нашата кралица заради една птица! — Тя опипа мрежичката на главата си и автоматично прибра няколкото кичура, които се бяха измъкнали при спането. — Колко пи снощи, Бейзъл Джил? — Мургейз също си беше задала този въпрос.
— Не знам дали е точно птица — възрази господин Джил. — Изобщо не приличаше на птица, но какво друго може да хвърчи освен прилепите? Беше голяма. На гърба й се бяха накатерили мъже и когато тя отлетя, един от тях остана отгоре й. Докато си шамаросвах лицето, щото си помислих, че сънувам, още едно такова… нещо кацна и от него слязоха още мъже, и после още едно, и аз реших да се обадя на лорд Таланвор. — Лини не изсумтя, но Мургейз почти усети втренчения й поглед, при все че не беше насочен към нея. Мъжът, който бе оставил хана си, за да я последва, със сигурност го усети. — Светлината да ме изгори, ако не е истина, кралице! — настоя той.
— Светлина! — отзова се Таланвор като ехо. — Нещо… Нещо току-що кацна над Северните казарми. — Мургейз никога не го беше чувала да е толкова потресен. Единственото, което й се искаше сега, бе да им каже на всички да си вървят и да я оставят сама в нещастието й, но май нямаше надежда. Таланвор в много отношения беше по-лош и от Бреане. Много по-лош.
— Робата ми — промълви тя и както никога досега Бреане побърза да й я подаде. Господин Джил бързо извърна лицето си към стената, докато тя слизаше от леглото и си навличаше копринената роба.
Тя отиде до прозореца. Дългите Северни казарми се извисяваха от другата страна на широкия вътрешен двор — четири внушителни етажа от тъмен камък и с плосък покрив. Никаква светлина не мъждукаше нито в тях, нито в Крепостта. Всичко беше потънало в тишина и безмълвие.
— Не виждам нищо, Таланвор.
Той я дръпна назад.