Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Само гледай.
В друг момент щеше да се ядоса, че я докосва по рамото, както и от тона му. Сега, след Валда, усети облекчение. И раздразнение от облекчението си. Беше невъобразимо неуважителен, прекалено опърничав и твърде млад. Всъщност не много по-възрастен от Галад.
Заедно с луната се размърдаха сенки, но не се видя нищо друго. Някъде далече, откъм града, излая псе, отвърнаха му други. А после, тъкмо докато отваряше уста да каже на Таланвор и останалите да си излязат и да я оставят на мира, някаква чернилка над масивните казарми се надигна и се понесе, отделяйки се от покрива…
Нещо… така го беше нарекъл Таланвор и тя не можа да му намери по-добро име. Впечатлението беше като за някакво издължено тяло, на дебелина повече от един човешки ръст; огромни оребрени криле като на прилеп се разлюляха, докато нещото се понасяше към двора; очерта се фигура на човек, седнал точно зад силно закривения клюн. А после крилете уловиха въздушното течение и… нещото… се понесе нагоре и закри за миг лунната светлина, след което премина като тънка дълга нишка през диска й.
Мургейз бавно затвори уста. Единственото, за което можа да си помисли, беше твар на Сянката. Тролоците и мърдраалите не бяха единствените изопачени от Сянката твари, сътворени в Погибелта. Никога не бяха й споменавали за нещо подобно, но учителките й в Кулата твърдяха, че там живеели същества, които никой не е могъл да види и след това да оцелее. Но как бяха стигнали чак толкова далече на юг?
Изведнъж над главните порти блесна огнена мълния, съпроводена от оглушителен гръм, а после — отново и отново, на още две места по протежение на дългата крепостна стена. Там според нея също имаше порти.
— Какво беше това, Ямата на ориста да го погълне дано? — промълви Таланвор в настъпилия миг тишина преди гонговете тревожно да заечат и кънтежът им да се слее в тъмнината. Надигнаха се викове и крясъци, и дрезгав писък като от бойни рогове. Пламък изригна някъде, придружен от рязък тътен, после отново — някъде другаде.
— Единствената сила! — ахна Мургейз. Тя самата можеше и да не притежава дарбата да прелива, или все едно че не я притежаваше, но това не можеше да го сбърка с нищо друго. Мисълта за твари на Сянката я остави. — Това… трябва да са Айез Седай. — Някой зад нея също ахна: Лини или Бреане. Бейзъл Джил промърмори възбудено: „Айез Седай“, а Ламгвин измънка нещо, което тя не успя да чуе. Сред нощния мрак заотеква дрънчене на метал в метал; лумна огън, мълнии пронизаха безоблачното небе. Откъм града отекнаха тревожно камбани, но някак странно малко.
— Айез Седай. — Таланвор го изрече със съмнение. — Но защо точно сега? За да освободят теб ли, Мургейз? Нали не могат да използват Силата срещу хора, а само срещу твари на Сянката. А ако онова крилато същество не беше твар на Сянката, значи никога повече няма да видя такава.
— Не знаеш какво говориш! — отвърна тя разгорещено. Ти… — Метална стрела от арбалет строши прозореца сред дъжд от стъкла; въздухът пред лицето й се размърда, когато стрелата прелетя между двамата и се заби в един от пилоните на ложето й. Само няколко пръста надясно и с всичките й грижи щеше да се свърши.
Таланвор я издърпа от прозореца с проклятие. Дори на смътната лунна светлина забеляза намръщения му поглед. За миг си помисли, че би могъл да я докосне по лицето; ако го стореше, не знаеше дали щеше да се разплаче, или да изпищи, или да му заповяда да я остави завинаги, или…
Вместо това той каза:
— По-вероятно е да е някой от онези мъже, онези ашамини или както там се наричат. — Той настояваше да приемат за истина странните, невероятни приказки, които се бяха промъкнали дори тук, зад стените на Крепостта. — Трябва да те измъкна оттук. Веднага. Бъркотията ще ни помогне. Хайде!
Идеята му звучеше привлекателно. Навярно щяха да могат да се измъкнат сред лудницата на битката.
— Да я изведеш навън сред всичко това! — изкряска Лини. Бесните мълнии засенчиха луната в прозореца. Трясъците и тътенът заглушаваха човешките викове и дрънченето на мечовете. — Мислех, че имаш повечко ум, Мартин Таланвор. Само глупците целуват стършели и хапят огън. Чу я като ти каза, че е работа на Айез Седай. Или мислиш, че не знае? Така ли?
— Милорд, ако наистина е работа на Айез Седай… — промълви колебливо господин Джил и млъкна.
Ръцете на Таланвор я пуснаха и той изръмжа — съжаляваше, че го няма меча му. Педрон Ниал му беше позволил да си запази оръжието; Еамон Валда не беше толкова доверчив.
За миг в гърдите й се надигна разочарование. Само ако беше настоял, ако я беше повлякъл… Но какво й ставаше? Та нали ако си позволеше да я повлече накъдето и да било, по каквато и да било причина, кожата му щеше да съдере. Трябваше да се овладее. Валда беше скършил самоувереността й — не, той най-небрежно я беше раздробил на късчета — но тя трябваше да ги задържи тези късчета и да ги закърпи отново. Някак. Стига жалките парцалчета да си струваха да се закърпят.