Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— И ще се изправите срещу шестима великани?
— Ще се опитаме да ги задържим, докато Авелин унищожи оръдията им с магическите си камъни. След това ще се разпръснем, макар че се надявам дотогава да сме успели да погубим голяма част от чудовищата.
— Но те имат съгледвачи — обади се Полсън. — Ще научат, че идваме, още преди да сме се приближили достатъчно.
— Съгледвачите са мъртви — уверено заяви Елбраян и ловецът, както и мнозина от останалите, го изгледаха изпитателно.
— Елфическите ти другарчета? Хич не съм сигурен, че туй ми харесва.
— Пак ще си поговорим след края на битката — сухо отвърна пазителят и даде знак на Пони да тръгва.
Полсън въздъхна примирено — нямаше как, трябваше да приеме уверенията на Елбраян. В този миг някой го потупа по рамото и той с изненада разбра, че Пони го кани да се присъедини към нейния отряд заедно с Катерицата и Крик.
— Ще ги нападнем челно — обясни младата жена на Елбраян, докато се приготвяше да потегли.
— А ние ще атакуваме отстрани, откъм дърветата — отвърна той и й кимна, изпълнен с онази трепетна възбуда, която го обземаше преди всяка битка и която, сигурен бе, Пони също изпитваше. Да, опасност имаше, както за него, така и за нея, ала това бе техният живот, тяхната съдба, техният дълг и въпреки ужаса и страха, беше невероятно вълнуващ.
Със стиснати зъби Елбраян наблюдаваше как вражеският авангард минава покрай него и всеки път, щом видеше гнусните създания да посичат прекрасните дървета, едвам се удържаше да не се нахвърли отгоре им.
Гоблините и великанът, който ги водеше, се движеха бавно, ала сигурно и не след дълго Елбраян и останалите чуха грохота на оръдията, както и дрезгавото ръмжене на великаните, които ги теглеха.
— Изчакайте докато се приближат съвсем и тогава стреляйте — нареди пазителят. — Целете се във великаните. Те са най-опасни. Ако още с първия залп успеем да свалим двамина, противникът ще се окаже в доста неблагоприятно положение.
— А ако не успеем? — изръмжа Тол Юганик. — Трябва ли да се нахвърлим върху шестимата и да бъдем премазани до смърт?
— Ще ги ударим толкова силно, колкото е възможно, без да се излагаме на ненужна опасност, и ще избягаме — спокойно обясни Елбраян. — Не си заслужава да рискуваме живота на толкова хора заради един керван.
— Лесно ти е да го кажеш, нали си имаш кон! — сопна се Юганик. — Ние обаче ще трябва да тичаме, а не са много онез’, дето ще успеят да надбягат един великан!
Елбраян го изгледа сурово, искрено съжалявайки, че скандалджията не бе тръгнал с Пони или, още по-добре, не бе заминал на изток, заедно с останалите бегълци. Вярно, че беше добър боец, ала раздорът, който непрекъснато всяваше, го превръщаше в същинска напаст.
— Изчакайте, докато се приближат — повтори пазителят. — Те смятат, че наоколо е пълно с техни съгледвачи, така че ще ги хванем неподготвени. Целете се във великаните, които теглят първия катапулт. Нека видим какво ще се случи след това.
После се обърна към Авелин и попита:
— Колко души ще вземеш със себе си?
— Нито един — заяви монахът. — Просто им отклонете вниманието, за да мога да се промъкна отзад. И се дръжте по-надалеч от катапултите! Днес се чувствам особено могъщ!
Без повече приказки, той се шмугна в близките храсталаци, а Елбраян се загледа усмихнат след него, мислейки каква ирония имаше в това, че едва в тези неспокойни дни брат Авелин Десбрис бе успял да намери покой. Дни на война, която напълно оправдаваше постъпката, заради която монахът се бе измъчвал през всички тези години.
След малко младият мъж отново насочи вниманието си към дърветата, които се издигаха около него в продължение на около десетина метра. Отвъд тях се простираше неголям, наскоро разчистен шубрак, а зад него беше каменистият бряг, както и самата река, придошла от топящите се снегове. Грохотът на двете оръдия ставаше все по-силен и по звуците, които се носеха откъм реката, Елбраян се досети, че керванът се движи по самия бряг.
Време бе, реши той и даде знак на другарите си, които поставиха стрели в тетивата на лъковете си и предпазливо започнаха да се прокрадват между дърветата. Той самият остана на мястото си, скрит зад преплетените клони на две високи ели. Огледа се наоколо и макар да не ги виждаше, силно се надяваше, че елфите са наоколо. Никой не можеше да се прицелва по-добре от тях, а той лично се бе убедил, че дори един великан може да бъде повален от миниатюрните стрели на Туел’алфарите.