Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Ти си знаел!
Елбраян сложи ръка на гърдите си, преструвайки се на засегнат.
— Знаел си!
— Но не бях сигурен дали ще ми кажеш — спокойно отвърна той.
— Стана случайно — обясни Пони. — Не искахме…
— Ние?
Пони го изгледа сърдито.
— Ти и Авелин — предаде се Елбраян.
— Сърдиш ли ми се? — попита Джил след дълго мълчание и той се усмихна топло.
— Няма нищо, което бих скрил от теб.
— Но аз останах. Наблюдавах те до края.
— Щях да се разочаровам, ако ме беше видяла в този вид и си бе тръгнала просто ей така — закачи я той и изведнъж цялото напрежение изчезна.
Успокоена, младата жена го прегърна и силно го целуна.
— Ще ме научиш ли? На танца, имам предвид.
Елбраян се вгледа в лицето й.
— Това е дар от Туел’алфарите — обясни й. — Дар, който на драго сърце ще споделя с теб, ала само ако получа благословията им.
Искрено поласкана, Пони се накани да го целуне отново, ала слабо шумолене откъм близките храсталаци я спря.
Миг по-късно Полсън се показа измежду дърветата:
— Сигурно е пътувал до късно през нощта — рече той.
Ставаше въпрос за кервана гоблини, който идваше от север, носейки провизии на нашествениците, и който те следяха от известно време.
— Ако не ударим днес, утре вече ще са в Тревясал лъг.
— Още ли се движат покрай реката? — попита Елбраян и когато видя утвърдителното кимване на ловеца, обърна поглед към Пони.
Младата жена го разбра без думи и веднага отиде да потърси Авелин, за да съберат бойците, за които отговаряше тя.
Елбраян затвори очи и насочи мислите си към Симфония, който (както обикновено напоследък) пасеше наблизо в гората.
— Да вървим тогава — рече той миг по-късно. — Нека подготвим бойното поле по свой вкус.
По пътя на кервана нямаше високи места, с изключение на хълмовете край Тревясал лъг. Те обаче бяха прекалено близо до завзетото селище, а Елбраян и хората му трябваше да пресрещнат и унищожат кервана преди някой от многочислените отряди, разположили се из тези земи, да успее да им попречи.
Само че подходящи възвишения нямаше, единствено гъсти гори, които покрай реката отстъпваха място на едри сиво-кафеникави камъни. Все пак, водата можеше да им бъде полезна — дори и да не го спреше съвсем, все щеше да забави бягството на гоблините.
— Разделили са се на две — обясни Брадуордън, който се появи, докато пазителят и останалите обсъждаха плана за предстоящата битка. — По-малката група се движи напред — предимно гоблини са, ама има и един великан, и проправя път — секат дървета, изкореняват храсти, разчистват камъни.
— За каруци? — попита Елбраян, молейки се да е прав.
— За оръдия — поправи го кентавърът. — Два огромни катапулта — покачили са ги на колела и са сложили по трима великани да ги теглят.
— Прекалено много са — промърмори Полсън и Елбраян, който стоеше близо до него, го изгледа замислено.
Едрият ловец със сигурност не беше страхливец и пазителят неволно се запита дали няма право. Седем великани, както и неизвестно колко гоблини и паури, наистина можеха да се окажат прекалено много за малобройния отряд.
— Е — рече Полсън след миг, — нищо не ни пречи да ги ударим. Само дето трябва да сме готови да бягаме, в случай че нещата се обърнат срещу нас.
Елбраян се обърна към Брадуордън:
— Ами съгледвачи?
— О, разпратили са колкото искаш плъхове из гората — засмя се кентавърът и като вдигна една съчка от земята, взе да си чисти зъбите. — Ама вече са с двама по-малко.
Младият мъж скришом допря ръка до главата си, имитирайки заострените уши на елфите, и Брадуордън кимна — Туел’алфарите бяха наоколо, така че нямаше защо да се притесняват от вражеските съгледвачи.
В този момент се появи Пони, възседнала дореста кобила, един от малкото диви коне, които се оставяха да бъдат яздени. След нея подтичваше Авелин, запъхтян и изпотен, ала без да се оплаква.
— Най-важната ни задача е да унищожим оръдията — заяви Елбраян. — Несъмнено ги готвят за по-добре защитените южни градове, а защо не и за крепостните стени на Палмарис.
За миг се замисли над всичко, което беше чул, и се обърна към Брадуордън:
— Колцина са тръгнали напред?
— Не са много, проклетите му изчадия — кисело отвърна кентавърът, сякаш споменаването на гнусните същества оставяше лош вкус в устата му. — Трябва да има към дузина. Секат дървета, а великанът ги разчиства от пътя. Противни твари! Ще ги изтребя до крак, само да поискаш!
Закана, в която Елбраян изобщо не се съмняваше.
— Можеш ли да се справиш с великана? — попита той и Брадуордън изсумтя, сякаш подобен въпрос беше ненужен и дори обиден. — Вземи десетина души и Брадуордън — обърна се младият мъж към Пони, — и тръгвайте. Унищожете авангарда колкото се може по-бързо, а аз и останалите ще пресечем пътя на основната група.