20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Знаех го това — каза Атос.
— Мислите ли, че той няма да приведе в изпълнение максимата си сега, когато кралят е в ръцете му?
— Да, дори съм уверен в това; но толкова по-голямо основание имаме да не напускаме заплашената височайша глава.
— Атос, вие полудявате.
— Не, приятелю — кротко отговори благородникът. — Лорд Уинтър дойде за нас във Франция и ни заведе при кралица Анриет. Нейно величество ни направи чест, на господин д’Ербле и на мен, и ми помоли да помогнем
на съпруга й. Ние й дадохме дума — там е цялата работа. Ние й посветихме нашата сила, нашите способности, с една дума, целия си живот. Сега трябва да удържим думата си. Така ли е, д’Ербле?
— Да — потвърди Арамис, — ние обещахме.
— Освен това — продължи Атос — има още една причина. Ето я, слушайте добре. В тая минута всичко е бедно и жалко във Франция. Имаме десетгодишен крал, който още не знае какво иска; имаме кралица, заслепена от закъсняла страст; имаме министър, който управлява Франция като огромна ферма, тоест мъчи се само с италиански интриги и хитрини да изсмуче колкото се може повече пари от нея; имаме принцове, които водят лична и егоистична опозиция и могат да изтръгнат от ръцете на Мазарини само няколко късчета злато и мъничко власт. Аз им служех не с ентусиазъм бог ми е свидетел, че аз ги ценя не повече от това, което струват, а, според мен, те не струват много, а по принцип. Днес работата е друга: днес срещам на пътя си голямо нещастие, кралско нещастие, европейско нещастие и вземам страната му. Ако успеем да спасим краля, ще бъде хубаво; ако умрем за него, ще бъде велико.
— Следователно вие знаете предварително, че ще загинете — каза д’Артанян.
— Страхуваме се, че е така, и единствената ни болка е, че ще умрем далеч от вас.
— Какво ще правите в една чужда, неприятелска
страна?
— На младини пътувах из Англия и говоря английски като англичанин; Арамис също знае малко езика. О, ако вие бяхте с нас, приятели мои! С вас, д’Артанян, с вас, Портос, четиримата, съединени за първи път след двадесет години, бихме излезли на глава не само на Англия, но и на трите кралства!
— И вие обещахте на тая кралица — продължи д’Артанян раздразнено — да превземете Лондонската кула, да убиете сто хиляди войници и да възтържествувате над волята на цял народ и над честолюбието на човек, който се казва Кромуел? Вие не сте видели тоя човек, нито вие, Атос, нито вие, Арамис. Той е гений, който много ми напомни нашия кардинал — не тоя, а Другия, великия. Не преувеличавайте дълга си. За бога, мили Атос, не проявявайте безполезна преданост! Когато ви гледам, наистина ми се струва, че виждам разумен човек; когато слушам отговорите ви, струва ми се, че имам работа с луд. Хайде, Портос, присъединете се към мене. Какво мислите за тая работа? Кажете откровено.
— Не виждам нищо хубаво в това — отговори Портос.
— Слушайте — продължи д’Артанян, изкаран из търпение, че Атос слуша, както изглежда, не съветите му, а вътрешния си глас. — Моите съвети, никога не са ви навредили. Е, добре, повярвайте ми, Атос, вашата мисия е свършена, свършена благородно. Завърнете се с нас във Франция.
— Приятелю — отвърна Атос, — нашето решение е непоколебимо.
— Значи вие имате някакви други подбудителни причини, които не знаем?
Атос се усмихна.
Д’Артанян се удари сърдито с ръка по бедрото и измърмори
най-убедителните доводи, каквито можа да измисли; но на всичките му доводи Атос отговаряше само с тиха и кротка усмивка, а Арамис клатеше глава.
— Е добре! — най-после извика д’Артанян разярен. — Добре! Щом искате така, да оставим костите си в тая мръсна страна, дето винаги е студено, дето хубавото време е мъгла, мъглата — дъжд, дъждът — потоп; дето слънцето
прилича на луна, а луната — на мазно сирене. Всъщност
ако трябва да се умира, няма никакво значение де ще умрем: тук или на друго място.
Само помислете си, мили приятелю — каза Атос, — че тук смъртта ще дойде по-рано.
— Е, малко по-рано, малко по-късно, не си заслужава труда да се говори за това.
— Най-много ме учудва — нравоучително забеляза Портос, — че още не е Дошла досега.
— О, тя няма да се забави, бъдете спокоен, Портос — каза д’Артанян. — И така, решено — продължи гасконецът — и ако Портос няма нищо против …
— Аз ще направя всичко, каквото поискате — рече Портос. — Впрочем хареса ми много това, което преди малко каза граф дьо Ла Фер.
— Но вашето бъдеще, д’Артанян? Вашите честолюбиви надежди, Портос?
— Нашето бъдеще, нашите честолюбиви надежди! — каза д’Артанян с трескаво въодушевление. — Има ли нужда да се занимаваме с това, когато спасяваме краля? Щом кралят бъде спасен, ще съберем приятелите му, ще разбием пуританите, ще завладеем Англия, ще се върнем в Лондон, ще го качим отново на трона му…