Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Мислех да ви поканя на вечеря тази седмица. В сряда свободен ли сте?

— Благодаря ви, но защо да не ви поканя аз? Не искате ли да излезем някоя вечер?

— С голямо удоволствие.

— В околността има два хубави ресторанта. Чували ли сте за „Джасерин Чейнс“ в Кромуел?

— „Джасерин Чейнс“?

— Така се казва мотелът. Към него има и ресторант. Чувал съм, че е много хубав. Искате ли да се срещнем там?

— Добре.

— В седем?

— Чудесно — каза тя.

Няколко минути след разговора Робърт се чувствуваше отлично, докато не го осени една мисъл: тя ще дойде с Грег и Грег ще го обади на полицията. Пропъди мисълта от главата си — тя не би направила такова нещо, не беше толкова пресметлива, сигурен бе. Радваше се, че му бе дошло наум да й предложи да се срещнат направо в ресторанта, вместо да я вземе от тях. Така срещата им щеше да е по-непринудена.

В сряда вечерта падна суграшица, покритите със сняг пътища се заледиха и станаха опасни. Робърт очакваше, че момичето ще закъснее или ще му звънне, за да се извини, че няма да дойде, но тя не се обади и пристигна в „Джасерин Чейнс“ точно в седем. Робърт я чакаше във фоайето, което с махагоновото си стълбище, килими, огледала и картини приличаше на преддверие в частен дом. Беше обула дебели ботуши, а в ръка носеше обувки с висок ток. Преобу се пред гардероба, подпирайки се на ръката му.

— Тези ботуши са наистина ужасни — каза тя, сякаш се извиняваше.

Заведоха ги до масата им, която не беше нито много близо, нито много далече от камината. Робърт й предложи коктейл и тя избра „Манхатън“. Носеше рокля на сини и черни шарки, която му се стори не съвсем нова и прекалено официална за нея. Обиците й представляваха сребърни полукръгове. Разговорът им в първите петнадесет минути беше съвсем банален. („Единствената кола на която можеш да разчиташ в киша, е фолксваген“, каза Джени). Робърт се чувствуваше неловко от миризмата на лосиона, с който бръснарят беше напръскал косата му, преди да успее да го спре. Погледът на момичето се спираше върху него, понякога се задържаше по-продължително, но Робърт нямаше представа какво мисли, а и разговорът, който водеха, нищо не му подсказваше. Тя бъбреше непринудено за семейството си в Скрантън, за старомодния си баща, който не искал дъщеря му да следва и настоявал да запише освен социология и икономика. Попита го къде е учил. Завършил бе университета в Колорадо чак на двадесет и четири годишна възраст поради парични затруднения, каза й той — но в действителност не успя да завърши по-рано поради тежката депресия, в която изпадна на деветнадесетгодишна възраст, една година след като майка му се омъжи повторно. Робърт гледаше на този период като на най-неудачния в живота си и дори изпитваше смътно чувство на срам. Мисълта, че семейството им се е разбило, го измъчваше, макар че одобряваше решението на майка си да се омъжи повторно и харесваше съпруга й. Собственият му баща пиеше много, прахосваше парите си и единствено благодарение на изключителното търпение на майка му семейството, което се състоеше само от тях тримата, тъй като Робърт беше едно дете, успя да се запази, докато бащата не загина при автомобилна катастрофа, когато Робърт беше на седемнадесет години. Но Робърт не спомена нищо от това пред Джени.