Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Мръсник — каза доктор Симънс ни в клин, ни в ръкав.
Върнах му куршумчето и слязох във фоайето. Сега то беше почти празно. Политиците си бяха отишли. Въртяха се само двама-трима репортери, които чакаха новини.
Но този ден новини нямаше. Нито на другия. Шефа, изглежда, се оправяше. Но на третия ден състоянието му се влоши неочаквано. Беше започнал възпалителен процес. И се развиваше много бързо. Разбрах по вида на доктор Симънс, макар той да пестеше думите си, че нещата отиват към злополучен край.
Същата вечер, малко след като дойдох в болницата и се качих в чакалнята да видя Луси, ме повикаха при Шефа, който искал да ме види. Бил се посъвзел.
Имаше съвсем нездрав вид. Лицето му беше хлътнало, а кожата увиснала като на старец. Сега приличаше досущ на баща си. И беше бял като тебешир.
В първия миг очите на това бяло лице бяха някак замрежени и сякаш не виждаха. Но когато се приближих до леглото и те се спряха върху мен, в тях затрептя мъничко пламъче. Устните му леко се изкривиха — това очевидно беше някаква стенографирана усмивка.
Застанах до самото легло.
— Здравей, Шефе — казах и изписах на лицето си нещо, което също би трябвало да се приеме за усмивка.
Той вдигна показалеца и средния пръст на десницата си, която лежеше върху чаршафа, като за поздрав — един крайно немощен поздрав. Мускулите, които държаха устата му изкривена, също изнемощяха и се отпуснаха, с което усмивката изчезна от лицето му и кожата увисна още повече.
Стоях до кревата, гледах Шефа и се чудех какво да му кажа. Мозъкът ми беше пресъхнал като стара гъба, оставена дълго време на слънце.
Най-после той продума едва чуто:
— Исках да те видя, Джек.
— И аз исках да те видя, Шефе.
Близо минута той мълча, но не сваляше очи от мен и в тях все още трептеше малкото пламъче. После каза:
— Защо той направи това?
— Да пукна, ако зная — почти извиках. — Нямам представа.
Сестрата ме изгледа предупредително.
— Нищо не му бях сторил — каза.
— Нищо, наистина.
Той пак млъкна и пламъчето в очите му угасна.
— Свестен човек беше докторът.
Аз кимнах.
Чаках да каже още нещо, но той като че нямаше вече сили да говори. Беше вперил очи в тавана и сякаш не дишаше. Най-после обърна отново поглед към мен, много бавно, толкова бавно, че почти ми се стори, че чух очите му да изскърцват в орбитите. Но пламъчето отново трепна в тях. И продума:
— Всичко можеше да бъде съвсем различно, Джек.
Пак кимнах.
Той се посъвзе още. Стори ми се, че дори се напряга да вдигне глава от възглавницата.
— Трябва да вярваш в това — изхриптя той.
Сестрата пристъпи към леглото и ме погледна многозначително.
— Да — казах на човека в леглото.
— Трябва — повтори той, — непременно трябва да вярваш в това.
— Добре.
Той ме погледна и за миг това беше някогашният му силен, изпитателен, властен поглед. Но когато проговори, гласът му беше вече съвсем отпаднал.
— Дори сега всичко би могло да бъде съвсем различно — прошепна. — Ако не беше се случило това. Да, всичко… би могло… да бъде различно… дори сега.
Едва изрече последните думи, толкова беше отпаднал.
Сестрата ми правеше знаци.
Наведох се и поех ръката върху чаршафа. Тя беше като без кости.
— Довиждане, Шефе — казах. — Ще дойда да те видя пак.
Той не отговори и аз не бях сигурен дали вече ме познава. Обърнах се и излязох.
Умря на другия ден на разсъмване. Устроиха му страхотно погребение. Градът беше гъчкан от народ: хора, хора, какви ли не — шмекери от окръжните съвети, момчета провинциалисти, хора, които надали някога бяха стъпвали на паваж.
И водеха и жените си. Това множество беше изпълнило цялото пространство около Капитола и се тълпеше и по околните улички, а от небето ръмеше дъжд и високоговорителите по дърветата и стълбовете ревяха думи, от който можеше да ти се повърне.
След като свалиха ковчега по дългите стълби на Капитола и го качиха на катафалката и след като пътната и конната полиция разчисти пътя, шествието потече бавно към гробищата. Отзад се проточи тълпата. На гробищата тя изпотъпка тревата и гробовете, изпочупи декоративните храсти. Обърна и два надгробни камъка, които сега се валяха счупени на земята. Едва два часа след погребението полицията успя да разчисти мястото.