Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Исгримнур куцукаше по палубата и проклинаше измъченото си от болки тяло, което го принуждаваше да пристъпва едва-едва. Забеляза смътния силует почти когато се блъсна в него.

— Здравей, херцог Исгримнур. — Адиту го изгледа продължително. — Не е ли прекалено студено за теб да се разхождаш на вятъра?

За да прикрие сепването си, Исгримнур се зае да наглася ръкавиците си.

— Може би за южняци като Тиамак. Но ние сме римъри, милейди. Калени сме на студено.

— Нима съм ти милейди? — отвърна развеселено тя. — С положителност нямам титла на простосмъртна. А не мога да допусна, че херцогиня Гутрун би се съгласила с друго значение на думата.

Той направи гримаса и изпита благодарност към студения вятър, който бе зачервил бузите му.

— Обикновена вежливост, милей… — Този път се поправи. — Трудно ми е да се обръщам с първото име към някого, който… който…

— Който е по-възрастен от теб? — Тя се разсмя с известно задоволство. — Още нещо, за което да бъда обвинена! Не съм дошла при вас, простосмъртните, с намерение да ви притеснявам.

— Наистина ли си по-възрастна от мен?

Исгримнур не беше сигурен дали въпросът му не е неучтив, но в края на краищата тя го бе предизвикала.

— О, предполагам, че да… макар за моя народ двамата с брат ми Джирики да сме прекалено млади. И двамата сме деца на Изгнанието, родени след падането на Асу'а. За някои като вуйчо ми Кендхараджа'аро сме още деца, на които не може да се има доверие. — Тя отново се засмя. — О, горкият вуйчо. На толкова невероятни неща стана свидетел напоследък — простосмъртен в Джао е-Тинукай'и, нарушаването на Договора, Зида'я и хора да се сражават отново рамо до рамо. Боя се, че ще приключи настоящите си задължения към майка ми и Рода на Годишния танц, след което просто ще се остави да умре. Понякога най-силните са най-крехки. Не мислиш ли?

Исгримнур кимна. За първи път разбра какво иска да каже ситката.

— Срещал съм го, да. Понякога тези, които изглеждат най-силни, са най-уплашени.

Адиту се усмихна.

— Ти си много мъдър простосмъртен, херцог Исгримнур.

Херцогът се изкашля притеснено.

— Аз съм много стар, много измъчен простосмъртен. — Той погледна бурния залив. — А утре слизаме на брега. Доволен съм, че намерихме подслон в Кинслах. Не вярвам да можехме да издържим още на бурята и килпата в открито море, а Бог знае как мразя морето. Но така и не мога да проумея защо Елиас изобщо не си мръдва пръста да се защити.

— Засега — съгласи се Адиту. — Може би смята, че стените на неговия Хейхолт са достатъчна защита.

— Възможно е. — И Исгримнур каза онова, от което и други от флотата на принца се бояха. — Или очаква съюзници — като онези в Наглимунд.

— Това също е възможно. Твоят народ и моят народ отдавна се опитват да проумеят намеренията му. — Тя помръдна енергично рамене в жест, който би могъл да е част от ритуален танц. — Скоро това няма да има значение. Скоро ще го узнаем от първа ръка, както, изглежда, твърдиш.