Съдбовният кораб [bg]

— Свали тези дрехи и измий хубаво кожата си — нареди ѝ той.

Тя се олюля на мястото си.

— Парагон се нуждае от мен — каза глухо. — Всички други му обърнаха гръб. Всяко семейство, всяко родство, което някога е твърдял, че има, го загърбиха. Той има само нас, Брашън. Само нас.

Изведнъж Парагон обърна към тях надупчено, изпускащо пара лице.

— Наистина се нуждая от теб — пресипнало призна той. — Така е. И точно заради това трябва да слезеш долу и да свалиш тези дрехи, преди отровата да те разяде.

Внезапен вик на ужас долетя откъм Клеф. Момчето сочеше с трепереща ръка.

— Корабната лодка, сър! Опашката на една змия я удари и ’сички хвръкнаха кат’ кукли! Точно в сре’ата на змиите. Вече изобщо не мо’а да ги видя.

За миг Брашън се озова до него.

— Къде? — настоя той, разтърсвайки рамото на момчето, но всичко, което Клеф можеше да направи, беше да сочи в нищото. Там, където се бе намирала лодката, сега се виждаше единствено цветното диплене на змийските гърбове и искрящите вълни. Той се съмняваше, че Алтея може да плува. Малко моряци си правеха труда да се научат, като твърдяха, че ако някой паднеше зад борда, нямаше смисъл да удължават агонията му. Помисли си как тежестта на дългата ѝ сцепена пола я дърпа надолу и изръмжа шумно. Не можеше да ѝ позволи да си отиде така. Спускането на друга корабна лодка сред това море от змии просто щеше да убие всички изпратени мъже.

— Вдигнете котвата! — изкрещя той. Щеше да приближи Парагон по-близо до Вивачия и да претърси участъка вода, където Клеф ги беше видял за последно. Имаше малък шанс да са оцелели, придържайки се за преобърнатата лодка. Въпреки пиратите и змиите, щеше да я намери. Трябваше.