Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Незабавно пристъпил към изпълнението на плана си, хобитът закрещя със всички сили, стараейки се да се чува колкото се може по-надалеч:

- Ех-о-о!! Торин! При мен всичко е наред!

- При нас също! – разнесе се не по-малко гръмогласен отговор. – Качи се на върха, погледни на изток!

Фолко послушно се изкачи, оглеждайки се постоянно, и за свое учудване се сблъска лице в лице с Торин и Амрод.

Явно полезни мисли идват в умни глави едновременно. Спор възникна само за това, кой да се отдели от обоза и да се върне обратно на хълма – почти на сигурна смърт, ако говорим направо.

- Няма пък – упорстваше Торин, навеждайки глава като бик. – Вие, елфите, изобщо няма нужда да се връщате. На Господаря меча може и да е добър, но против митрила все пак ще е по-слаб, отколкото против вашите доспехи. Това е първо. Второ – в бой със секира против меч ще устоя все пак по-дълго от вас, докато някой не му забие стрела от упор.

- Няма да спорим – намръщи се Амрод. – Ще тръгнем, но ако всички паднем? Кой ще закара обоза с ранените? Атлис?

- Ако всички ние загинем – устните на елфа трепнаха – на нашите другари, уви, ще им

е все едно, кога ще мрат – сега или месец по-късно.

- Не бива да говориш така – тихо каза хобитът клатейки глава, думите на Амрод болезнено го прерязаха. – Никой няма право да съди има ли смисъл хората да живеят още един месец или не...

- Прости ми – наведе прекрасното и гордо лице Амрод.

- Добре – предаде се Торин. – Първи тръгваме ние с хобита. След нас – вие с Беарнас. Ранените ще ги оставим на Атлис. Ако Дурин бъде милостив, гондорецът ще ги закара до своите. Дайте да се стягаме, ако няма възражения...

Възражения нямаше. Нощта клонеше към развиделяване, а те яростно сечаха растящия тук и там на склоновете на хълма храсталак, за да направят от клоните достатъчно носилки за ранените, добре поне че имаха предостатъчно коне. И когато тръгнаха на път, на слънцето му оставаше още дълго да почива дълбоко под корените на Ардата.

В началото на скръбното шествие яздеше Атлис. Той с мъка се държеше в седлото и от време на време тихо съскаше от болка и гняв. Зад него на носилки, закрепени на двойки товарни коне, следваха ранените, отстрани яздеха Фолко и Торин, гърба на малката колона прикриваха Амрод и Беарнас. Те навлязоха вече доста надалеч в блатата, когато хобитът внезапно настръхна като надушило следата ловно куче. Не можеше да сбърка – познатото чувство, чувството, че Господарят е някъде до тях и внимателно ги наблюдава, се появи внезапно, продължи няколко мига и изчезна, като че престана да духа студеният вятър. На самата граница на слуха хобита долови едва различимото жвакане и шляпане никъде зад тях – и всичко стихна.

Фолко беззвучно се смъкна от седлото и веднага потъна до кръста. Ледената кал потече в ботушите му – не много приятно, но ще се наложи да потърпи. Веднага се разнесе тих плясък – примерът на Фолко бе последван от нищо не почувствалия, но изцяло доверяващ се на хобита Торин.

На елфите и око не им мигна, когато двете свити фигури пропълзяха покрай тях към Дол-Гулдурския хълм. Напротив, те продължаваха да приказват на доста висок глас, стараейки се да създадат впечатление, че отрядът продължава да върви, накъдето вървеше, и на никой от членовете му дори не е хрумнало да обръща назад.