Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Неговите хора бързо се понесоха напред, за да се възползват от пробива, избягвайки ударите на халите. Забиваха и парираха с добре отмерени движения и скоро битката се превърна в нещо повече от отчаяно меле на живот и смърт.
Вече заприлича на жесток и убийствен танц.
За негово удивление, мъжете на Палдейн започнаха да се бият толкова добре, че халите при портите се поколебаха и се отдръпнаха объркани и неспособни да устоят срещу връхлитащия ги противник.
Хората на Палдейн стегнаха редиците си. Мъжете по стените започнаха да скачат върху могилата от трупове, понесоха се напред и принудиха халите да заотстъпват по провлака.
Навсякъде из замъка простите защитници тичаха надолу към двора, за да се подчинят на заповедта на Габорн да напуснат крепостта. Други се хвърляха от стените във водите на езерото.
Карис беше огромен, с близо четиристотин хиляди бойци на стените и още толкова войници в самия град. Сега тези хора се изляха по всяка тясна улица, бягайки от трусовете.
— Стой! — изрева им Радж Атън. — Стой, казах! — Гласът му беше толкова мощен и убедителен, че думите му се хлъзнаха като добре наточена кама в подсъзнанието на хората на Палдейн и повечето от тях спряха.
„Няма да ме измамиш“ — каза си Радж Атън. Усмихна се мрачно и изрева с толкова гръмък глас, че дори Габорн не можеше да не го чуе.
— Все още сме врагове, сине на Ордън!
На Роланд му се стори, че чува кучешки лай и ръмжене. Беше се озовал на някакво изсечено от камък дърво, високо над земята.
С мъка вдигна глава и видя огромни хали, тичащи през клоните горе. Зъбите им блестяха. Смаза го непреодолима умора. Падна по гръб. Дървото под него се разтърси и той чу как огромният му ствол изпращя.
— Стените ще паднат! Стените падат! — извика някой. Гласът на Радж Атън изкънтя през леса: — Към мен! Насам!
Мъже крещяха и гинеха, някъде наблизо Роланд чу някаква жена да вика за помощ. Погледна надолу от камъка, на който беше кацнал, и видя познатото, ухилено към него лице на барон Пол.
— Помощ… — немощно извика Роланд.
Баронът се засмя.
— Помощ? Искаш помощта на един мъртвец? Какво ще ми дадеш?
— Моля те… — промълви Роланд.
— Не преди да ми кажеш „сира“ — отвърна барон Пол и се ухили.
— Моля те, сира — примоли се Роланд.
— Е, да можеше и синът ти да каже тази дума — засмя се барон Пол, обърна коня си и препусна през някакво мъгливо поле.
Чуваше отдалече човешки писъци и съскащия дъх на хали. Болката беше толкова силна, че го правеше почти безчувствен.
Над главата му блесна мълния, пламъци играеха по една от горящите кули.
Роланд отвори очи и погледна рамото си. Беше овързано с кървав парцал. Около него лежаха трупове. От зъберите се стичаше кръв и слуз. Белите варосани стени на Карис ставаха пурпурни.
Сумрак изпълваше небето. Парцали сняг се сипеха отгоре като пепел. Не, наистина бяха пепел. Затвори очи — болеше го да гледа. Беше почти тъмно. Прецени, че е бил в несвяст цял час, ако не и повече.
Чу отнякъде бебешки плач и с мъка извърна глава. В двора точно под него една млада жена в сиво-синкав халат се опитваше да утеши изплашеното си дете.
Въпреки силната болка Роланд успя да се преобърне по корем. От превързаната му ръка закапа кръв. Той се изправи на колене и дълго остана така, стиснал ръката си, за да спре кръвта. Мъчеше се да осмисли видяното.
Освен него на южната стена никой не беше останал жив. По нея лежаха проснати хиляди трупове — е, и туловищата на няколко хали. От студеното небе падаше пепел и сажди.
Стените на замъка се люлееха, камъните стържеха един в друг. „Избирам те. Избирам те за Земята — прошепна глас в ума на Роланд. — Бягай!“
Роланд чу този зов далечно и смътно, през сриващите се останки на болезнен кошмар. Опита се да го осмисли.
Огледа се. Всички бяха избити, помисли той. Не, стената просто беше изоставена. Стените се тресяха, от тях падаха парчета мазилка и камъни.
Предните порти бяха рухнали, както и порталните кули. В замъка бяха нахлули хали. Долу в двора бойците на Карис се сражаваха на живот и смърт, напираха през грамада мъртви чудовища в усилие да си върнат провлака. Зад тях няколко гигантски главанаци се биеха с неистова ярост.
Равнината пред Карис беше почерняла от трупове — хиляди сиви туловища на хали. Към Костения хълм връхлиташе човешка рат — стотици рицари се вихреха в бясно колело на конете си, спиците на колелото им бавно се въртяха, отвсякъде стърчаха настръхнали пики.