Вълчето братство

Неочаквани връзки

На четири мили от крепостта Карис Ейвран се беше прилепила до гърба на Роланд, уплашена да не падне от коня. Един от индопалските бойци беше успял с много борба да намести зелената жена на седлото пред себе си, въпреки че тя се съпротивляваше и се опитваше да скочи на земята.

Бяха оставили далече зад себе си чудовищата, които ги подгониха.

Но нещо не беше наред. Ейвран не можеше да разбере защо Роланд е тук с красивата жена от Индопал и нейните телохранители. Нито пък можеше да разбере защо е облечен в дрехи, различни от онези, които носеше предния ден, или защо язди толкова подсилен кон.

И изведнъж разбра, че това изобщо не е Роланд. Тук имаше нещо повече от дрехите и коня — този човек просто миришеше другояче. Дрехите му миришеха на пустиня и пясък, а не на зелената трева на Мистария.

— Кой си ти? — попита тя. — Помислих те за друг, за моя приятел Роланд.

Той я погледна през рамо и тя видя, че наистина не е Роланд. Този човек също имаше червена брада, имаше същите весели сини очи. Но косата му беше започнала леко да се прошарва.

— Познаваш човек на име Роланд? — попита непознатият. — Да не е от Синята кула?

— Да — прошепна тя. — Той ме возеше на коня си. Яздеше с барон Пол към Карис. Искаше да отиде на север да види Земния крал и сина си: теб. Искал е да види теб. Нали?

Мъжът кимна.

— Роланд е баща ми. Можеш да ме наричаш Боренсон. — Като че ли не се зарадва много, че баща му е тръгнал да го види.

— Ти не харесваш ли баща си? — попита Ейвран.

— Майка ми го презираше — отвърна Боренсон. — И тъй като приличам на него, след време започна да презира и мен.

— Аз харесвам Роланд — промълви Ейвран. — Той ще помоли Палдейн да разреши да му стана дъщеря.

— Той е несретник — каза Боренсон. — Ще ти бъде толкова баща, колкото беше на мен.

Студенината, с която говореше за баща си, я ядоса, освен това я ядоса това, че се държи с пренебрежение към всичко, което му каже. Вярно, че беше само на девет години и че си беше загубила даровете, но все пак не беше глупаво дете. Само му беше казала, че ще стане негова сестра, и очакваше от него някакво признаване. Но Боренсон, изглежда, предпочиташе да не й обръща внимание.

Поеха нагоре по един дълъг склон, през стръкове изсъхнала ръж, посърнали и сиви като пепел.

На върха на хълма лежеше в руини древен гранитен слънчев купол. Съвършеният кълбовиден каменен крематориум беше рухнал от пиедестала си, беше се напукал и лежеше на земята като счупено яйце.

Оттук низината се виждаше надалече на север и юг. Бяха достатъчно далече от всякакво укритие и никаква хала не можеше да ги нападне от засада.

Но след като заобиколиха рухналия купол, пред очите им се откри гледка към Карис и Ейвран ахна потресена.

Пламъци обгръщаха белите кули на Карис и се отразяваха във водите на езерото Донестгрий.

Барбиканите лежаха в руини, а западната стена на крепостта беше разбита. Гладката мазилка се беше олющила.