Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Габорн пришпори коня си по каменистата земя.
Когато наближи омразния хълм, се огледа и видя, че язди сам. Толкова бърз беше конят му, че другите бяха изостанали.
„Пази се“, прошепна Земята и гласът й го изненада. Габорн толкова беше навикнал да предупреждава други, че се почувства неподготвен сам да получава предупреждения.
Погледна зад себе си. Хълмът отзад бе почернял от рицари. Идваха с песен; огнената светлина от Карис се отразяваше в щитовете им.
Ерин Конал нададе боен вик. Селинор Андърс изрева от едната й страна, кралица Херин бе до тях. Лицето на чародея Бинесман се беше вкаменило от ужас. Конницата на Габорн се втурна напред, изсипа се от Стената на Барън.
Костеният хълм се издигаше, загърнат в своя пашкул. От него се изпъваха бели нишки като паяжина. Калта и камъните, изровени от склона, му придаваха вид на руина, нашарена с белези и раздрана.
Предупредени от първите редици, хали оръженоски изведнъж изпълзяха от пукнатините по хълма и се закатериха нагоре зад пашкула, сякаш беше крепостна стена. Зад тях магесниците продължиха скверния си труд.
Ръждивата мъгла се сгъсти и полегна на тежки гънки. Очите на Габорн залютяха. Той примига да махне сълзите и видя просветващите призрачни светлини зад пашкула.
Лицето му се сгърчи и той се помъчи да си поеме дъх. Болезнена умора го блъсна в лицето като юмрук. Стомахът му се сви; призля му. Всеки мускул го заболя и по челото му изби обилна пот.
Габорн препусна в бесен галоп покрай една оръженоска, която се извърна и замахна със славния си чук, но твърде късно. Той се промуши под замаха й — знаеше, че вече щеше да е загинал, ако не беше взел дарове в замъка Гроувърман.
Чу зад себе си трясъка на пика, забила се в незащитената зона на звяра.
Кралица Херин Червената бе нанесла първия си удар.
Конят му го носеше бясно към скверната руна, но всичките му усилия едва го задържаха прав на седлото. Той забави ездата си на една трета миля от Костения хълм, съвсем близо до предните редици на халите, и се хвана за седлото.
Халите се спуснаха по склоновете на пашкула, за да влязат в бой.
Габорн не посмя да приближи повече. Тук киселите мъгли тежаха по повърхността на земята като задушаваща завивка и никой простосмъртен нямаше да може да понесе вонята им. Мускулите му пареха и горяха, сякаш всяка тяхна фибра всеки миг щеше да се пръсне. Потта се лееше от челото му като дъжд. Габорн залитна и се строполи на земята.
Дори самата почва под него гореше; беше нажежена като тиган. Той се загърчи, не можеше да вдиша.
Мълчаливо съжали, че не беше взел повече дарове на жизненост.
Погледна отчаяно нагоре през ръждивата мъгла. Рицарите му оформяха своето въртящо се колело, препускаха пред него в строй, за да посекат смъкващите се по склона за битка чудовища, чиито дебели коруби трещяха по каменистата земя.
Няколко рицари го обкръжиха, за да го защитят. Той видя Ерин Конал и принц Селинор — със замръзнали от отчаяние лица. Бяха видели, че Земния крал е паднал.
Габорн лежеше плувнал в пот на земята и се мъчеше да си поеме въздух, уплашен, че ще се задуши. Едва можеше да диша от смазващата болка.
Около него се стелеше пълна безутешност, самата земя се беше задавила и не можеше да диша.
Горе на хълма злата магесница вдигна жълтеникавия си прът към небето и изсъска толкова силно, че звукът отекна от облаците. С тътен като от небесен гръм, от нея изригна черен дим.
Габорн се помъчи да се изправи на колене, но проклятието на магесницата го повали.
Ерин Конал яздеше зад Габорн — бе предпочела да пази него вместо да се включи в строя на въртящата се спица. И не съжали.
Една от халите се спусна през бойния строй, след като някакъв рицар счупи пиката си в хълбока й, и се понесе тромаво през кафявата пелена към Габорн — грамадно чудовище с ужасно озъбена паст.
Ерин тръсна потта от челото си, нададе боен вик и се понесе срещу звяра. Надигна пиката, примижа срещу мъглата, пареща очите й, и се наклони, за да нанесе удара.
Заби пиката тъкмо когато чудовището извръщаше главата си към Габорн. Върхът улучи точно „триъгълника“.
Тя усети как острието на пиката се заби в кристалния череп на халата. Усъмни се, че не е улучила верния ъгъл, че пиката просто ще удари в костта и ще се скърши, но въпреки това я натисна напред, с надеждата да натика острието с груба сила.