Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Сър Ленгли и маршал Скалбейрн видяха как земният трус порази халите и ги остави зашеметени и осакатени. Тъй като бяха по-далече от злата магесница, те и рицарите им не бяха толкова дълбоко засегнати от проклятията й.
Скалбейрн препусна срещу халите с надеждата да отвлече повече от тях от Габорн и хиляда конни рицари препуснаха след него, навели пиките си.
Недостойният
Радж Атън не се изненада, като разбра, че момчето Габорн се стреми да спаси Карис даже от халите. Ходът беше зле обмислен и толкова глупав, колкото дързък и геройски — акт на самопожертвувание от страна на слабоумен идеалист.
Той изтича нагоре по стъпалата на една от кулите и погледна на север.
В равнините свободните рицари се вихреха в кръг при подножието на Костения хълм. По-нататък хиляда рицари щурмуваха през ниските хълмове на юг, разпръсквайки силите на халите, още една част атакуваше на север.
Дощя му се едва ли не да поздрави Габорн. Беше свършил чудесна работа с разпръскването на халите и разбиването на бойния им строй.
Гледаше как рицарите на Габорн напират към Костения хълм, видя как земята около тях се разтърси — откъртваше буци, хвърляше прах и камъни във въздуха, заравяше хали, изхвърляше други от ямите им и трещеше сто пъти по-силно от небесен гръм.
По причина, която така и не можеше да разбере, Радж Атън не можеше да види Габорн. Заклинание някакво тегнеше над това хлапе, такова, че го криеше от погледа му. Но Вълчия господар знаеше, че Габорн е тук.
Усети как трусът удари Карис и стените на крепостта се олюляха като пияни. Хората около него завикаха.
Само Земния крал можеше да пусне на свобода нещо толкова чудовищно. За едно изтупкване на сърцето Радж Атън усети опасността. Трусът щеше да срине града до основи.
И почти в същия миг чу как гласът на Габорн прокънтя в ушите му, когато направи своя Избор.
„Е, Земни кралю — помисли Радж Атън, — с един дъх ме Избираш и ме проклинаш?“
Бойците на Габорн настъпиха към Костения хълм и злата магесница. Той препускаше с две хиляди рицари зад гърба си, сякаш се надяваше, че с толкова нищожна сила ще може, по силата на някакъв невероятен късмет, да нанесе щастливия си удар.
Черен вятър лъхна над Карис, понесъл последното проклятие на магесницата.
Радж Атън вкуси миризмата, усети как умората изцеди силите му и я преведе така: „До смърт да се умориш дано!“
Да, могъщо беше заклинанието. Ако го бяха хвърлили към простосмъртни отблизо, всички щяха да рухнат с отпаднали сърца и с твърде изтощени дробове, за да могат да вдишат дори още веднъж.
По стените около него обикновените бойци почнаха да падат — бяха прекалено изтощени, за да се задържат на крака.
Но Радж Атън не беше обикновен.
Докато колелото на рицарите се въртеше на юг, оръженоските започнаха да се стичат на пълчища срещу Габорн. Навярно слисани от земния трус, те се бяха обърнали и сега нападаха от двете страни на Костения хълм. Всъщност дори халите близо до Карис се обръщаха, за да посрещнат новата заплаха.
За Радж Атън беше съвсем очевидно, че Габорн няма да може да отблъсне атаката. Редиците на халите бяха твърде гъсти. По негова преценка в битката за Карис досега бяха загинали не повече от петстотин чудовища. Все още бяха останали двайсет хиляди хали, нападащи на север. Само след няколко мига щяха да съкрушат силите на Габорн и да ги направят на кайма.
„Бягайте!“, прокънтя заповедта на Габорн през ума на Радж Атън.
Още докато Земния крал го изричаше, Радж Атън разбра колко глупаво би било да го послуша. Вярно, стените на Карис всеки момент щяха да рухнат. Но и да нападнеха халите, защитниците му пак щяха да умрат.
— Хитрец! — изсъска Радж Атън. Сега разбра замисъла на хлапето: Габорн просто искаше да използва него и хората му като пионки, за отвличане на вниманието, за да изтеглят халите от него самия.
Но Радж Атън също беше хитър и нямаше да се хване на тази игра.
Неговите Непобедими вече се изтегляха от сражението.
— Стой! — извика Радж Атън на воините си. А хората на Палдейн призова: — Дръжте пролома!
„Земния крал ще загине тук — каза си Радж Атън. — А аз… аз просто ще си стоя и ще гледам.“
Но когато погледна към пролома, забеляза, че бойците на Палдейн изведнъж започнаха да се сражават яростно като самите хали. Отначало реши, че отчаянието им е вляло нови сили. Но беше очевидно, че ги води някаква невидима сила. Тези хора долу бяха прости войници и воини с лоши пропорции. Видя как един обикновен войник примами едно от чудовищата, замахна с меча си срещу него, после рязко отскочи встрани. В отворилата се за кратко пролука двама други се хвърлиха напред с брадвите и посякоха ръката на халата. Когато чудовището изрева, един бързак скочи в отворената му паст и заби дългия си меч през небцето в мозъка му. Още преди звярът да е паднал, бойците се втурнаха напред да поразят следващия.