Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Пиката изскърца на кост и се скърши под върха. Ерин изведнъж залитна, докато продължаваше да забива проклетото нещо, без да среща съпротива. После, загубила равновесие, излетя от седлото и се просна на земята точно под халата.
Извисило се над нея, чудовището вдигна огромния си меч, за да се предпази от един препускащ срещу него рицар.
„Бягай!“, проговори гласът на Габорн в ума на Ерин, докато тя се мъчеше да стане.
Разбираше, че е твърде късно. Халата наведе огромната си глава и се хвърли напред, кристалните й зъби блеснаха.
Покрай нея профуча черна мълния. Пиката на Селинор прониза „триъгълника“ на чудовището и се заби в мозъка му, сякаш беше изхвърлена от балиста.
Ерин удивена разбра, че я беше хвърлил като леко копие!
Халата рухна в краката й.
Селинор дръпна юздите и спря пред нея, сякаш се канеше да я защити от нова атака с тялото си. После обърна и извади кроудънската си бойна брадва.
Ерин хукна за коня си.
— Едно! — извика след нея Селинор и посочи към Земния крал. Габорн бе паднал от седлото и лежеше на земята.
Габорн лежеше в прахта. Няколко рицари скочиха от конете си и го обкръжиха, готови да се бият за него и да умрат, ако потрябва. Селинор Андърс приближи и остана на стража над него — крещеше и размахваше бойната си брадва срещу всяка хала, която дръзнеше да приближи.
Докато Габорн се мъчеше да се изправи, една мисъл прониза съвестта му: „Трябваше да го Избера“.
Халите се спускаха по склона на Костения хълм като оживели монолити и мисълта изчезна, за да може той да прати предупреждението си до стотиците воини. След миг Ерин Конал и десетина рицари се наредиха до Селинор.
Черният вятър удари, понесъл неописуема воня — миризма, по нещо приличаща на изгоряло кисело зеле. Габорн имаше чувството, че всичките му мускули са станали на пихтия.
Той се смъкна на земята изнемощял, сякаш току-що бе дал дара си на мускул. Десетки други около него направиха същото, дори самата кралица Херин Червената.
На сто крачки зад тях Бинесман се мъчеше да се удържи на седлото, смазан от болка.
— Джюрийм! — извика чародеят. — Махни Габорн оттам! Прекалено близо сме.
Дебелият Джюрийм препусна между рицарите и скочи от коня си. Беше вързал копринена кърпа на носа си, за да се предпази от вонята. Сграбчи Габорн за лакътя и извика:
— Ставайте, милорд! Да бягаме!
С омекнали мускули и замаян от болка мозък, Габорн се помъчи да го отблъсне.
— Не! Не мога да се махна! Помогнете ми! Помощ!
Габорн трябваше да разруши руната. А тя все още беше на половин миля от него. Беше разрушил стената Крискейвън от цяла миля. Беше почти на предела на силите му: но гнусните мъгли, задръстили долината, бяха толкова опустошителни, че не смееше да приближи повече.
Опита се да зарови с пръст в горещата земя, да начертае руната на земното разрушение.
Джюрийм го хвана за лакътя, за да го качи на коня, и извика на Селинор:
— Дръж коня на господаря! Помогни ми да го вдигнем на седлото.
— Не! — замоли го Габорн. — Пуснете ме! Бинесман, помощ!
Погледна назад. В този миг Бинесман се смъкна на седлото като чувал под влиянието на заклинанията на магесницата. Конят, изглежда, усети, че ездачът му е в несвяст, и затича на север, понесъл господаря си надалече от битката.
За изненада на Габорн, някои от рицарите около него се оказаха по-малко засегнати от заклинанията на халата магесница. Някои от пиконосците продължаваха щурма. Други устояваха на слабостта. „Може би ми трябва повече жизненост?“ — зачуди се той. Но пък кралица Херин също беше паднала, а тя имаше много повече жизненост от другите.
— Джюрийм… — изохка Габорн, докато се мъчеше да начертае символа точно на прашната земя. Имаше чувството, че се опитва да рисува върху огън. Пръстът му беше толкова отслабнал, че едва можеше да се зарови в прахта.
Джюрийм спря да го дърпа. Зяпна го отчаяно, сякаш безсилието му да спаси господаря си му причиняваше физическа болка.
Габорн най-после довърши руната си, огледа я за миг да се увери, че е изписал правилно всяка завъртулка, след което погледна свирепо към хълма, на който Печатът на опустошението оскверняваше Земята. На върха му злата магесница продължаваше злокобния си труд. Странни светлини проблясваха зад белия пашкул в оттенъци на най-светъл тюркоаз. Хали извираха от южния склон на хълма.
Той се взря в хълма и с помощна на Земния взор проникна под него. Там, много надолу под земната твърд, успя да долови слабост… място, където тонове и тонове камъни се бяха струпали над пропад.