Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Усетили я зад гърба си, най-близките оръженоски започнаха да се обръщат. Съсъкът им се усили.
За миг Сафира спря на едно малко хълмче под последните дневни лъчи. Беше с наметало от тънък червен памук, изящно извезан със златни нишки на нежни филизи на лозници, обгръщащи ръцете и гърдите й. На главата си носеше тънък червен воал под сребърна коронка.
Тя откопча тънкото златно коланче на кръста си, хвърли го на земята и смъкна наметалото си. После дръпна воала и за миг остана така, гордо възседнала своя сив имперски боен кон, облечена само в тънка копринена рокля с цвета на лавандула, подчертаващ смуглата й кожа.
Далече на хоризонта слънцето се спускаше и няколко последни лъча се плъзнаха през пролуките на сивите облаци.
По изпепелената земя имаше още много такива малки хълмчета. Но Ейвран разбра, че Сафира е избрала точно това, защото бе забелязала лъчите над него и беше разбрала, че това е най-доброто място, на което да се появи.
Сафира бе самото съвършенство, придобило плът и кръв. Изящните извивки на шията и раменете й можеха да да накарат всеки менестрел да пише стихове до края на живота си, но дори Беоран Златния език нямаше да може да съчини мелодия и думи, които да уловят обаянието й, светлината на очите й и храбрата й стойка.
Ейвран си помисли, че Сафира знае, че ще загине. Твърде много се беше приближила до халите. Най-близката от тях се обърна на по-малко от сто крачки надолу по склона и зае отбранителна поза. Халите лесно се изненадваха и често се колебаеха, докато преценят заплахата, но щеше да отнеме само миг, докато чудовището разбере, че Сафира е сама.
Но един миг беше всичко, от което се нуждаеше Сафира. И тя запя.
Костения хълм
„Как да ги спася всички?“ — чудеше се Габорн.
Беше се свързал със стотици хиляди хора в замъка Карис и се чувстваше смазан от усещането за гибел, надвиснала над всички тях. Последва трети трус и земната твърд се надигна и заигра.
При портите на замъка хиляди мъже се сражаваха за живота си. Габорн се съсредоточи върху тях, защото тяхното положение беше най-тежко. Но Радж Атън го отхвърли, коварно предпочете да задържи хората си от щурма. Непобедимите, разбира се, можеха да отворят със сеч пътя по провлака.
Умората го разкъсваше, докато бавно напредваше към Костения хълм — дълбока и непреодолима умора, стигаща до костите. Колкото повече се приближаваше, толкова по-парализираща ставаше тя.
„Избирах твърде безразборно“ — помисли той. Водеше напред група дрипави и отчаяни воини. Останали без коне и без пики, те вече не бяха страховити конни рицари, но напредваха мъжки, тласкани сякаш от едната си воля.
Габорн се смъкна от седлото и се помъчи да ги изведе още няколко крачки нагоре, но въздействието на злото заклинание беше толкова силно, че той едва можеше да държи юздите на коня.
На юг Върховният маршал Скалбейрн се канеше да поведе отчаян щурм. „Назад!“, отпрати към него посланието си Габорн. „Спасете себе си, ако можете!“
Съсредоточи се върху това, което трябваше да направи сам, с надеждата, че воините, които го пазят, ще могат да отблъснат щурма.
Огромният пашкул беше на двеста крачки от тях, злата магесница бе на върха на хълма. Хали се стичаха от двете страни на Костения хълм. Щяха да са тук след секунди.
След като не можеше да продължи напред от умора, Габорн се смъкна изнемощял върху пръстта и започна да чертае втора руна на Земно разрушение.
Отчаяно се взря в злата руна — търсеше слабостите й, недостатъците в градежа й, във връзките.
Вълна от хали се спусна към бойните му редици, на петдесет крачки от двете страни. Близо до подножието лежеше краят на една нишка от пашкула, изпъваща се на двеста крачки нагоре.
Габорн вдигна очи към Костения хълм, за да види целта на заклинанието си. Хали преграждаха гледката му, катереха се на стада по огромната стена на пашкула. Ръцете им бяха по-дълги от човешки бой. Когато чудовищата се приближиха още повече и го обкръжиха, вече не можеше да види нищо зад тях.
Но мъжете около него удържаха строя, готови да се бият.
Габорн коленичи сред вонящата мъгла и зачерта руната.
Една хала се спусна към Земния крал и без да спре, се изтъркаля върху двама мъже и ги премаза с огромното си туловище. Ерин Конал извика отчаяно и се втурна срещу нея.
— Удари я отдолу, аз я взимам отгоре! — извика зад гърба й Селинор.
Тя се затича напред като звяр. Съществото надигна славния си чук. Ерин извика, удари чудовището в лакътя и чукът й се заби дълбоко в ставата, точно под защитния костен шип.