По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— На второ място е намерението ми да накарам Министерството на финансите най-после да заработи ефективно. Ефективност — тази дума все още е непозната за повечето служители на правителството. Именно на това трябва да се сложи край. Е, аз, разбира се, не мога да променя всички в този град, но мога да променя стила на работа на ведомството, което президентът е решил да ми повери и което — смея да се надявам — вие ще ми възложите да ръководя. Зная как се върти бизнес. Моята финансова групировка обслужва в буквалния смисъл на думата милиони вложители и инвеститори, пряко или косвено, и аз с гордост нося това нелеко бреме. В следващите няколко месеца ще ви представя бюджета на Министерството на финансите, в който няма да фигурира нито едно излишно перо. — Последните му думи се сториха на всички присъстващи силно преувеличени, но въпреки това прозвучаха доста впечатляващо. — Тази зала и преди е била свидетел на подобни амбициозни заявления, затова няма да ви обвинявам, ако ги посрещнете с недоверие, но аз винаги съм държал на думата си. Можете да бъдете сигурни, че и този път ще спазя обещанието си.
— Президентът Райън ме повика при себе си в Овалния кабинет, за да ми възложи задачата да се преместя във Вашингтон. Но тук никак не ми харесва, господин председателю — обърна се Уинстън към масата с членовете на сенатската комисия. Знаеше, че вече е успял да ги спечели на своя страна. — Предпочитам да напусна Министерството на финансите, след като изпълня задачите, за които говорих преди малко. С това приключвам изказването си.
По традиция първият ред бе запазен за членовете на семейството на кандидата — сега там стояха само съпругата и децата на Джордж Уинстън, а вторият бе изпълнен изцяло с репортери — най-опитните хора в залата, помнещи не една и не две подобни церемонии. От кандидатите се очакваше да леят хвалебствени слова, адресирани към президента, да декларират каква чест е за тях да служат на родината, да изразяват радостта си от удостояването им с огромна власт, да споменават ла тежката отговорност, която се е стоварила на плещите им.
„Но тук никак не ми харесва“? Репортерите спряха да стенографират, надигнаха глави към трибуната, а след това си размениха смаяни погледи.
В края на краищата Киноартиста — вече Дитер Колб, учител по немски, намери подходящото място и почти два часа наблюдава градината и децата, които играеха на двора. Скъпите им дрехи му подсказаха, че това са добре гледани деца, на заможни родители, но все пак си оставаха деца. С изключение на едно. Кое бе то, това не можеше да определи от толкова голямо разстояние — когато му дойдеше времето, щяха да го снабдят с всички възможни фотографии — но за него то съвсем не беше дете, а инструмент за политическо въздействие, предмет на безброй политически изявления в бъдеще. Кой щеше да се нагърби с тези изявления и какво щяха да съдържат те — това никак не засягаше Киноартиста.
Хер Колб беше тренирал с години за такива дръзки солови акции. В началото бе започнал С религиозен плам, убеден, че така подпомага Свещената война за освобождението на своя народ, но с времето работата му се превърна в серия щедро заплащани терористични акции, в професия като всяка друга. Ако накрая се случеше нещо, от което родината му ще бъде политически облагодетелствана, толкова по-добре, но кой знае защо, този миг така и не настъпваше, въпреки всичките надежди и мечти и огнени речи на водачите. Сега го крепеше само съзнанието, че е превъзходен, всъщност ненадминат професионалист, най-опитният и най-ловкият в тези рисковани акции.
— Мнозина ще възразят срещу естеството на предложения от вас план за промени в данъчната програма — продължи сенаторът. Не бе трудно да се предвиди, че този опитен политик ще пледира именно в тази насока. — Нима за нас е толкова невъзможно да се постараем да облекчим бремето на трудовата Америка?
— Сенаторе, разбрах какво искате да ми кажете — отговори Уинстън. — Но не разбрах какво искате да кажете с думите „трудовата Америка“. Аз също се трудя. Изградил съм сам моята компания, като съм започнал от нищо, и повярвайте ми, това също е труд, и то не лек. Първата дама, Кати Райън, печели около четиристотин хиляди долара годишно — много повече от съпруга си, между впрочем. Но означава ли това, че тя не се труди? Тя е хирург. Според мен това е професия, в която се влага доста труд. Брат ми също е лекар и аз много добре знам по колко часа на ден дежури в клиниката си. От тези двама лекари има много по-голяма полза, отколкото от средностастическия американец, и според отдавна известния на всички нас закон за търсенето и предлагането такива специалисти получават много по-високи хонорари от хората от някои други професии. Ако ослепеете, няма да ви бъде от полза някой от профсъюзните босове, нито пък дори и най-опитният юрист по недвижими имоти. Ще ви помогне само лекарят, по-точно очният хирург. Така че не е вярно, сенаторе, че лекарят не се труди. При медиците се изисква много по-висока квалификация и продължително обучение, но в резултат на това техният труд е по-добре заплатен. Какво да кажем за един бейзболист? Това също е квалифициран труд, но от друга категория, и никой в тази зала няма да възрази срещу тарифите за продажба на звездите в този спорт. Защо? Защото те са съвършени в професията си, истинските бейзболни звезди в целия свят са четирима или петима и затова получават възнаграждения, които на нас ни се струват баснословно раздути. И тук се намесва законът за търсенето и предлагането.