Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Лан кимна и препусна с охраната си към задните линии и командната палатка.
Страхът бе като камък, заседнал в гърлото му. Облаците изглеждаха още по-ниски. Тътнеха. Барабаните на Тъмния, дошъл да вземе живота на толкова много мъже.
Когато стигна до командната палатка, зад гърба му имаше вече поне стотина души. Лан видя как един млад шиенарски вестоносец - без оръжие и броня, перчемът ме се вееше - хукна към коня си.
Лан махна с ръка и Андийр препусна напред. Хвана юздите на коня на шиенареца и ги стисна здраво. Вестоносецът се намръщи.
- Дай Шан? - каза и отдаде чест, щом Лан стигна до тях и спря Мандарб.
- Носиш заповедите на лорд Агелмар ли? - попита Лан, щом слезе от коня.
- Да, милорд.
- Какви заповеди?
- Източните кандорски стрелци - отвърна вестоносецът. - Хълмът им е твърде далече от главния участък на бойното поле и лорд Агелмар смята, че ще послужат по-добре, ако се изтеглят напред и стрелят по Властелините на ужаса.
Стрелците сигурно мислеха, че салдейската лека конница все още е отзад. Салдейците пък мислеха, че стрелците ще удържат. Резервите мислеха, че и едните, и другите ще останат на място, след като те се разгърнат.
Все още можеше да е съвпадение. Агелмар се беше претоварил твърде много - или пък имаше някакъв по-голям план, останал извън погледа на другите пълководци. Не обвинявай никога човек в убийство, освен ако не си готов сам да го убиеш на място, със собствения си меч.
- Задръж тази заповед - каза хладно Лан. - Вместо това предай на салдейските съгледвачи да обходят източните хълмове. Кажи им да гледат за сила на Твари на Сянката, промъкващи се да ни ударят. Предупреди стрелците да са готови за стрелба, после се върни тук и ми съобщи какво става. Побързай, но не казвай на никого, че го правиш, освен на съгледвачите и стрелците.
Мъжът изглеждаше объркан, но отдаде чест. Агелмар беше командващият пълководец на тази армия, но Лан - като Дай Шан - имаше последна дума по всички заповеди и единствената по-висша власт в тази битка беше на Елейн.
Лан кимна на двама от мъжете си от Висшата гвардия, Вашим и Джерал, малкиери, които бе започнал да цени високо през седмиците, откакто воюваха заедно.
„Светлина, само седмици ли минаха? Сякаш са месеци…”
Изтласка тази мисъл от ума си, щом двамата малкиери поеха след вестоносеца, за да се уверят, че ще изпълни заповедта.
Щеше да обмисли последствията от случилото се само след като научеше всички факти.
Само тогава.
Лоиал не разбираше много от воюване. Не беше нужно обаче да разбира много, за да осъзнае, че страната на Елейн губи.
Биеше се с другите огиери срещу хиляди и хиляди тролоци - втората армия, която бе дошла да удари от юг, заобикаляйки града. Арбалетите от Легиона на Дракона бяха на фланговете на огиерите и мятаха залпове метални стрели, след като се бяха изтеглили от фронта пред тролокските редици. Врагът беше разпръснал тежката конница, както бяха изтощени. Роти тежка пехота с пики се държаха отчаяно срещу черната вълна, а Вълчата гвардия се беше вкопчила в разпадаща се отбранителна линия по другите хълмове.
Лоиал беше чул откъси за ставащото по други части на бойното поле. Армиите на Елейн бяха съкрушили северната сила на тролоците. Бяха ги довършили и докато огиерите се биеха, бранейки драконите, които стреляха от хълма над тях, още и още войници прииждаха, за да укрепят новия фронт. Идваха окървавени, изнемощели и отслабнали.
Тази нова сила тролоци щеше да ги унищожи.
Огиерите запяха песен на скръб. Беше траурната песен, която пееха за обречени на изсичане гори или за велики дървеса, загинали в буря. Беше песен за загуба, за жал, за неизбежност. Той запя припева:
P>
Всички реки пресъхват,
всички песни секват,
всеки корен ще умре,
всеки клон ще се превие…
P$
Повали един ръмжащ тролок, но друг впи зъби в крака му. Лоиал изрева, прекъсна песента и сграбчи тролока за врата. Никога не се беше смятал за силен според огиерските мерки, но надигна звяра и го запокити в приятелите му отзад.
Хора - крехки хора - лежаха мъртви в краката му. Болеше го от това, че бяха загубили живота си. На тях им бе дадено толкова кратко време за живот. Някои, все още живи, продължаваха да се бият. Знаеше, че се мислят за по-големи, отколкото са, но тук, на бойното поле - с огиерите и тролоците - приличаха на малки дечица, тичащи из краката им.