Спомен за светлина

Гръмове разтърсваха бойното поле тук, в Шиенар. Острата миризма на изгоряла плът и коса висеше във въздуха. На Властелините на ужаса им беше все едно дали избиват тролоци, стига да поразяваха и хора.

- Сигурен ли си? - попита Лан от гърба на коня.

- Разбира се, Дай Шан - отвърна мъжът. Носеше дълги плитки, със звънчета, боядисани в червено по някаква неясна за Лан причина. Нещо свързано с арафелските Домове и отношението им към Последната битка.

- Ако лъжа, да ми ударят сто камшика и да ме оставят на слънцето. Бях изненадан от заповедта, защото мислех, че хората ми трябва да пазят фланговете. Но пратеникът не само знаеше верните пароли, но и този, когото пратих до командната палатка, се върна да потвърди.

- Благодаря, капитане. - Лан му махна да се връща при хората си. После се обърна към Андийр и принц Кайсел, които гледаха объркано. Бяха чули преди това как Лан разпита кандорския командир на знаме и той беше твърдял същото.

Лорд Агелмар беше пратил и двамата. Две резервни сили, пратени поотделно, без никоя от двете да знае, че другата отива на същото място. Хладен вятър задуха над реката вдясно от Лан, щом той обърна коня и подкара към задните линии. Облаците изглеждаха толкова близо, сякаш човек може да се пресегне и да ги докосне.

- Лан? - попита Андийр, след като двамата с Кайсел спряха конете си до Мандарб. - За какво става дума?

- Твърде много хора поискаха да запушат една и съща дупка в линиите ни - отвърна тихо Лан.

- Лесно може да се допусне такава грешка - каза принц Кайсел. - Тревогата, че тролоците ще пробият, е реална, след като Властелините на ужаса вече се включиха в битката. Генералът праща две знамена вместо едно. За да се подсигури.

Не. _Наистина_ беше грешка. Малка, но грешка. Правилният ход щеше да е изтегляне на войниците и укрепване на бойните линии. Едно конно знаме, което можеше да се вреже и да откъсне пробилите тролоци. Две вълни можеше да са координирани, но без да са предупредени капитаните им, имаше риск да си попречат взаимно - и точно това се беше случило.

Лан поклати глава и огледа бойното поле. Знамето на кралица Етениел не беше далече. Подкара право към него. Кралицата чакаше с почетната си гвардия, с лорд Балдер от едната й страна, вдигнал Меча на Кирукан с дръжката изпъната към кралицата, макар че самата тя бе предпочела да не влиза в битката. Лан се беше чудил дали няма да последва примера на Тенобия в това отношение, но не бе станало така. Етениел беше хладнокръвна жена. И по-важното - беше се обкръжила с хладнокръвни съветници.

Лорд Рамзин - новият й съпруг - говореше с няколко от командирите си. Лукав на вид мъж с облекло на съгледвач препусна да отнесе заповеди. Лорд Агелмар обикновено не отдаваше заповеди на всяка част поотделно - грижата му беше за битката в цялост. Казваше на командирите си какво иска да постигнат, но подробностите как да изпълнят тези цели оставяше на тях.

До кралицата седеше набита жена с кръгловато лице и й говореше тихо. Забеляза Лан и кимна. Лейди Сераила беше първата съветничка на кралицата. Лан беше имал известни… разногласия с нея в миналото. Уважаваше я дотолкова, доколкото можеш да уважаваш човек, когото понякога ти се ще да удушиш и да хвърлиш в някоя пропаст.