Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Много преди мистър Пикуик да се почувствува уморен от танците, младоженците се бяха оттеглили от веселбата. Но без оглед на това разкошни закуски бидоха поднесени на долния стаж, а после всички останаха на сладки приказки; и когато мистър Пикуик се събуди късно на следващата утрин, в съзнанието му изплува смътно възпоминание, че бе тайно поканил поотделно около четиридесет и пет души на вечеря в „Джордж и ястребът“, щом имат път към Лондон; така мистър Пикуик правилно стигна до съвсем сигурното заключение, че покрай танците е имало и нещо друго предишната вечер.

— Е, семейството урежда игри в кухнята тази вечер, нали, мила моя? — зададе Сам въпроса на Ема.

— Да, мистър Уелър — отвърна Ема. — Тъй е винаги при нас на Бъдни вечер. Господарят много държи да се спазва този обичай.

— Вашия господар много го бива да спазва всички обичаи, мила моя — рече мистър Уелър. — Не съм виждал досега толкова разумен човек и такъв уреден джентълмен.

— О, такъв си е — намеси се в разговора шишкавото момче. — Само какви прасета отглежда! — Шишкото се усмихна на мистър Уелър едва ли не по канибалски при мисълта за печените бутове и техния сос.

— А, ти си се събудил най-после? — рече Сам.

Шишкавото момче кимна.

— Виж к’во ще ти кажа, млади питоне — рече внушително Сам. — Ако не почнеш да спиш мъничко по-малко и да се движиш мъничко повече, когато станеш мъж, сигур и ти самият ще си изпатиш като оня стар джентълмен, дет носел плитка.

— А к’во му направили? — осведоми се с разтреперан глас шишкавото момче.

— Ще ти го кажа — отвърна мистър Уелър. — Той бил от партията на най-обемистите, истински дебел човек, и не можел да си зърне обувките от четирийсет години.

— Божичко! — възкликна Ема.

— Да, това е самата истина, мила моя, и ако вие бихте сложили пред него на масата точно копие от собствените му крака, той нямало да ги познае. И тъй той винаги си ходел до кантората с много красив златен ланец, провесен около една стъпка и четвърт, и със златен часовник в предното джобче, дето струвал… не ми е удобно да кажа колко, във всеки случай не по-малко от най-скъпия часовник… голям, тежък, с кръгла направа, тъй дебел кат часовник, колкото той кат човек, и съответно с голяма лицева част. „По-добре ще е да не носите тоз часовник — викали на стария джентълмен приятелите му, — ще ви го откраднат“ — тъй му викали. „Ами!“ — викал той. „Да, непременно“ — викали му те. „Е-хе — викал той, — ще ми се да видя кой крадец може да извади тоз часовник, щото, мътните да ме вземат, ако аз мога въобще да го измъкна, толкоз е пристегнат на мястото си — викал той. — Когат’ искам да знам колко е станало, гледам часовника в хлебарницата“ — тъй отговарял. На туй отгоре се смеел до пръсване и пак си излизал с напудрената перука с плитка, минавал по Странд с ланеца си, провисен още повече, а големият кръгъл часовник напирал тъй, а… а… да скъса сивите му вълнени панталони. Нямало джебчия в цял Лондон, дет не опитал да дръпне тоз ланец, но ланецът никога не се късал, а и часовникът никога не излизал от джоба, тъй че те скоро се уморили да теглят такъв тежък джентълмен по плочника; а той се връщал в къщи и се смеел, докато плитката му захващала да се люлее като махало на часовник с кукувица. Най-после един ден старият джентълмен върви по улицата и зърва към него да идва един джебчия, дето вече бил виждал, хванал за ръка едно момченце с много голяма глава. „Ей, че майтап — вика си старият джентълмен, — искат да опитат пак, ама да имат да вземат!“ И той захваща да се кикоти от все сърце, когато изведнъж момченцето отпуска ръката на джебчията, спуска се право в корема на стария джентълмен с главата напред и за миг го кара да се превие одве от болка. „Убийство!“ — крещи старият джентълмен. „Всичко е наред, сър“ — казва му шепнешката на ухото джебчията. А когато пак се изправя, часовникът и ланецът му ги няма, пък и нещо по-лошо: оттогава насетне храносмилането на стария джентълмен не се оправило до края на живота му; тъй че внимавай, млади приятелю, и гледай да не дебелееш толкоз.