Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Строга и сдържана, седна на твърд стол, а не на някое от меките кресла, облечени с пъстрия кретон. Очевидно нямаше намерение да дава воля на чувствата си в тази чужда стая и в този час — часът, в който обикновено й предстоеше да приготви закуската, да натъкми децата и да отпрати мъжете. Когато всичко се свърши, ще дойде време и за това — тя ще заведе Луси у дома, ще я сложи в леглото в стаята със спуснати завеси, ще натопи кърпа в оцет и ще я сложи на челото й, ще приседне на кревата, ще вземе ръката й в своята и ще каже: „Хайде, поплачи сега, рожбо, поплачи, че да ти олекне, и полежи да си отдъхнеш. Аз ще седя при теб, рожбо.“ Но това ще бъде по-късно.
Сега Луси току поглеждаше крадешком изсеченото и сбърчено лице на сестра си. Не би могло да се каже, че то изразяваше съчувствие, но очевидно Луси намираше в него онова, което търсеше.
Аз седях на канапето и прелиствах все същите стари илюстровани списания. Чувствувах се напълно излишен. Но Луси ме беше помолила да дойда.
— Той сигурно ще иска да ви види — каза.
— Ще чакам долу във фоайето — отвърнах.
— Не, качете се горе — помоли ме тя.
— Не бих искал да ви се пречкам. Нали сестра ви ще е с вас.
— Нищо, елате и вие — настоя тя.
Така и сторих. И при все че се чувствувах излишен, реших, че така е по-добре, отколкото да вися във фоайето, където гъмжеше от репортери, политици и любопитни.
Операцията не трая дълго. Казаха, че е успешна. Когато сестрата ни съобщи това, Луси се отпусна в креслото и изхлипа сухо. Сестра й, на която очевидно също й олекна, когато съобщиха тази вест, я изгледа строго.
— Луси! — сгълча я тя тихо. — Луси!
Луси вдигна глава, срещна пълния с укор поглед на сестра си и отвърна смирено:
— Извинявай, Ели, извинявай. Аз просто… аз…
— Да благодарим богу — каза Ели. После стана рязко, като че искаше да отправи тази благодарност начаса, преди да е забравила. Но не стори това, а се обърна към сестрата.
— Кога ще може да види мъжа си? — попита.
— След известно време — отвърна сестрата. — Не мога да ви кажа точно кога, но във всеки случай не веднага. Ако почакате тук, ще ви уведомя. — Тя тръгна към вратата, но се спря и попита: — Искате ли да ви донеса нещо? Цитронада или кафе?
— Много мило от ваша страна — отвърна Ели, — но не ни се пие нищо в този час.
Сестрата излезе, а аз се извиних и я последвах. Слязох до кабинета на доктор Симънс, който бе направил операцията. Познавах доктора. Беше нещо като приятел на Адъм — доколкото Адъм изобщо можеше да има приятел, защото той не се сближаваше с никого; аз не влизам в сметката, защото бях Приятелят от Детинство. Да, познавах доктор Симънс. Беше ни запознал Адъм.
Доктор Симънс, сух, слаб, посивял човек, седеше на бюрото си и пишеше нещо на голям картон. Казах му да довърши работата си. Той отвърна, че я е свършил. Секретарката взе картона и го сложи в картотеката, а той се обърна към мен. Попитах го какво е състоянието на губернатора. Той каза, че операцията е успешна.
— Това значи, че сте извадили куршумите, така ли? — попитах аз.
Той се усмихна някак студено и отвърна, че това значи нещо повече.
— Има надежда да оздравее — обясни той. — Губернаторът е здрав човек.
— Много здрав — съгласих се.
Доктор Симънс взе от бюрото си малко пликче и изсипа съдържанието му в ръката си.
— Колкото и да е здрав човек, трудно е да смели такава храна — каза той и протегна отворената си длан, в която лежаха две малки куршумчета. Куршумите от пистолетче за спортна стрелба са малки, но тези ми се видяха още по-малки и безобидни, отколкото си ги представях.
Взех едното и го разгледах внимателно. Малко, сплескано парченце олово. Въртейки го в ръце, спомних си как на времето като деца ние с Адъм стреляхме в една чамова дъска и как понякога измъквахме куршумчетата от меката дъска с джобно ножче. Някои от тях не бяха така сплескани, както това, толкова меко беше дървото.